Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Трябва да знам. Може да ида в Ливан. Да погледна по-отблизо.

— Ако го направиш — отвърна Тим, — действай внимателно.

Кам нае една бяла Тойота Корола и се отправи на юг от центъра на Бейрут към предимно мюсюлманското предградие Бир-ал-Абид. Представляваше джунгла от грозни панелни блокове, между които тук-там бяха пръснати хубави джамии. Всяка джамия се издигаше на собствен парцел като великолепно култивирано дърво сред гора от прости борове. Колкото и да беше бедна страната, движението по тесните улици беше натоварено, а магазините и уличните сергии бяха обсадени от тълпи. Беше горещо и Тойотата нямаше климатик, но Кам шофираше на затворени прозорци, понеже се боеше от контакт с неспокойните местни.

Посещавал беше района веднъж с водач от ЦРУ и бързо намери улицата, където живееше аятолах Фадлалла. Кам мина бавно покрай високия блок, после стигна до края на улицата, обърна и паркира на стотина метра от противоположната на сградата страна.

На тази улица имаше още няколко блока, кино и — най-важното — джамия. Всеки следобед по едно и също време Фадлалла отиваше да се моли там.

Тъкмо тогава щяха и да го убият.

„Моля те, Господи, без издънки“, рече си Кам.

Край бордюра, откъдето щеше да мине Фадлалла, имаше нагъсто паркирани коли. В една от колите имаше бомба. Кам не знаеше в коя.

Някъде наблизо се укриваше човекът, който щеше да я взриви. Наблюдаваше улицата в очакване на аятолаха. Кам огледа колите и прозорците откъм улицата. Не забеляза убиеца. Добре. Беше хубаво скрит — така и трябваше.

Саудитците бяха уверили Кам, че няма да бъдат наранени невинни. Фадлалла се движеше обграден от телохранители: някои от тях несъмнено щяха да пострадат, но те винаги държаха своя вожд достатъчно далеч от хората.

Кам се питаше тревожно дали ефектът от бомбата може да бъде предвиден с такава точност. Ала понякога се случваше и цивилни да пострадат по време на война. Ето например всички японски жени и деца, убити в Хирошима и Нагасаки. Разбира се, тогава Съединените щати бяха във война с Япония, а случаят с Ливан не беше такъв. Кам обаче си каза, че същият принцип е приложим. Ако няколко минувачи бъдат понатъртени или порязани, целта определено ще оправдае средствата.

Все пак се притесняваше от множеството пешеходци. Колата бомба беше подходяща за по-усамотени места. Тук подходящ избор щеше да е снайперист с мощна пушка.

Вече бе твърде късно.

Кам погледна часовника си. Фадлалла закъсняваше. Това беше изнервящо. На Кам му се щеше аятолахът да побърза.

На улицата като че ли имаше твърде много жени и момичета и той се чудеше защо. След минута се досети, че излизат от джамията. Явно там се беше провело някакво специално събитие за жените, нещо като мюсюлмански еквивалент на среща на майките. И за беля, те задръстваха проклетата улица. Може би щеше да се наложи екипът да се откаже от взрива.

Кам вече се надяваше Фадлалла да закъснее още.

Отново се огледа в търсене на притеснен човек, който крие някакъв детониращ механизъм на принципа на радиото. Стори му се, че сега го зърна. На около триста метра по-нататък, срещу джамията, прозорецът на първия етаж на калкана на жилищната сграда беше отворен. Кам нямаше да забележи мъжа, ако по пътя си на запад в небето следобедното слънце не бе отместило сенките и не беше разкрило фигурата. Той не виждаше лицето, но разбираше езика на тялото му — напрегнат, съсредоточен, очакващ, уплашен, стиснал с две ръце нещо, което можеше да е портативно радио с дълга сгъваема антена. Само че никой не стиска радио, като че животът му зависи от това.

Още и още жени излизаха от джамията. Някои носеха само хиджаб, а други бяха целите скрити в бурки. Тълпяха се по тротоарите и в двете посоки. Кам се надяваше блъсканицата скоро да премине.

Погледна към блока на Фадлалла и с ужас видя, че аятолахът излиза, обграден от шест или седем мъже.

Фадлалла беше дребен старец с дълга бяла брада. Облечен беше в бяла роба, а на главата си носеше кръгла черна шапчица. Лицето му беше живо и интелигентно и той се усмихваше леко на думите на един от придружителите си, когато тръгнаха по улицата.

— Не — изрече Кам гласно. — Не сега. Не сега!

Огледа улицата. Тротоарите бяха все така претъпкани с жени и момичета. Те разговаряха, смееха се, а в усмивките и жестовете им личеше облекчението на хора, които излизат от свято място след тържествена служба. Дългът им беше изпълнен, душите им бяха освежени и те бяха готови отново да потънат в светския живот — очакваха предстоящата вечер, вечерята, разговорите, забавленията, семейството и приятелите.