Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Заради Алис Вали отново разказа за бягството си от Берлин. Когато стигна до момента как седи цяла нощ и чака Каролин, която не идва, тя го прекъсна.

— Уплашена бях. Боях се за себе си и за бебето.

— Не те виня — каза Вали. — Не си направила нищо лошо. Аз не съм направил нищо лошо. Единственото лошо беше Стената.

Разказа как е минал през контролния пункт и е строшил бариерата.

— Никога няма да забравя онзи човек, когото убих.

— Не беше виновен ти — каза Карла. — Той стреляше по теб!

— Знам — отговори Вали и по тона му Лили разбра, че най-сетне е в мир със себе си за това. — Съжалявам, но не се чувствам виновен. Не беше грешно аз да бягам, не беше грешно и той да стреля.

— Както каза — намеси се Лили, — единственото лошо беше Стената.

Шефът на Кам Дюър, Кийт Дорсет, беше шишкав човек с пясъчноруса коса. Като мнозина в ЦРУ и той се обличаше зле. Днес носеше кафяво сако от туид, сиви фланелени панталони, бяла риза на широко кафяво райе и убитозелена вратовръзка. Ако човек го срещнеше на улицата, погледът му щеше да се плъзне край него, а умът щеше да го отпише като незначителна персона. Може би тъкмо такъв ефект търси, рече си Кам.

Или просто има лош вкус.

— За приятелката ти, Лидка — подхвана Кийт и седна зад голямото си бюро в американското посолство.

Кам беше съвсем сигурен, че Лидка няма зловредни връзки, но нямаше търпение да чуе потвърждението.

— Молбата ти се отхвърля — каза Кийт.

Кам се сащиса.

— За какво говориш?

— Молбата ти се отхвърля. Коя от тези четири думи ти е трудно да разбереш?

Хората в ЦРУ понякога се държаха, все едно са във войската и могат да лаят заповеди на всеки с по-нисък чин. Но Кам не се плашеше толкова лесно. Работил беше в Белия дом.

— По каква причина? — попита той.

— Не трябва да ти посочвам причини.

На тридесет и четири години Кам за пръв път имаше истинска приятелка. След като двадесет години все го бяха отхвърляли, той спеше с жена, която явно искаше единствено да го направи щастлив. Паниката от вероятността да я загуби го одързости.

— Също така не трябва и да се държиш като задник — тросна се той.

— Не смей да ми говориш така. Още едно остроумие и се качваш на следващия самолет за дома.

Кам не искаше да го пращат у дома. Той отстъпи.

— Извинявам се. Но все още бих искал да знам причините за отказа, ако може.

— Имаш онова, което наричаме „близък и продължителен контакт с нея“, нали?

— Разбира се. Сам ти го казах. Защо това е проблем?

— Статистика. Повечето предатели, които залавяме в шпионаж срещу Съединените щати, имат роднини или близки приятели чужденци.

Кам подозираше нещо подобно.

— Не желая да се отказвам от нея по статистически причини. Имате ли нещо определено срещу нея?

— Какво те кара да мислиш, че имаш правото да ми провеждаш кръстосан разпит?

— Ще го приема като „не“.

— Предупредих те за остроумията.

Прекъсна ги друг агент, Тони Савино, който приближи с лист хартия в ръка.

— Тъкмо преглеждам списъка с допуснатите на тазсутрешната пресконференция — каза той. — Таня Дворкина ще представлява ТАСС. — Той погледна Кам. — Тя е жената, която те заговори в египетското посолство, нали?

— Определено е тя.

— Каква е темата на пресконференцията? — попита Кийт.

— Влизането в сила на нов и добре организиран протокол, по който полските и американските музеи могат да заемат произведения на изкуството, пише тук — той вдигна очи от листа. — Не е нещо, което да привлече звездата на ТАСС, нали?

— Сигурно идва да се срещне с мен — каза Кам.

Таня съгледа Кам Дюър още щом влезе в залата за брифинги на американското посолство. Висок и слаб, той стоеше в дъното като улична лампа. Ако не беше тук, тя щеше да го издири след пресконференцията, но така беше по-добре, по-незабележимо.

Не искаше обаче да изглежда твърде преднамерено и реши първо да изслуша представянето. Седна до една полска журналистка, която харесваше — Данута Горска, борбена брюнетка с голяма усмивка. Данута членуваше в полулегалното движение Комитет Отбрана, което издаваше памфлети за проблемите на работниците и за нарушаването на човешките права. Тези нелегални издания се наричаха бибула. Данута живееше в същата сграда, където беше отседнала Таня.

Докато американският пресслужител четеше представянето, което вече им беше раздал на хартия, Данута прошепна на Таня:

— Може би ще искаш да заминеш за Гданск.