Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Нина го прие като комплимент.

— Благодаря. Вие също. Откъде взехте тази рокля?

Катерина ги въведе в дневната. Димка си припомни как идваше тук като момче. Баба му винаги го черпеше с белев, традиционен руски ябълков десерт. Устата му се напълни със слюнка — и сега би си взел от него.

Катерина изглеждаше малко неустойчива на обувките с високи токове. Григорий седеше на креслото срещу телевизора както винаги, макар че сега телевизорът беше изключен. Вече беше отворил бутилка водка. Може би затова баба леко се олюляваше.

— Поздравления за рождения ден, дядо — каза Димка.

— Пийни си — предложи Григорий.

Димка трябваше да внимава. Пиян нямаше да е от полза на Хрушчов. Гаврътна водката, която Григорий му поднесе, и остави чашата по-далеч от него, за да избегне допълването.

Майката на Димка вече беше тук и помагаше на Катерина. Излезе от кухнята с чиния бисквити с червен хайвер. Аня не беше наследила стилния вид на майка си. Каквото и да облечеше, винаги изглеждаше приятно закръглена.

Тя разцелува Нина.

На вратата се звънна. Дойде вуйчо Володя със семейството си. Беше на четиридесет и осем и късо подстриганата му коса беше посивяла. Носеше униформа — всеки момент можеха да го викнат по служба. Последва го вуйна Зоя. Макар и почти на петдесет, все още беше красива като някаква бяла руска богиня. Подире й вървяха братовчедите на Димка, Котя и Галина, на гимназиална възраст.

Димка представи Нина. Володя и Зоя я поздравиха сърдечно.

— Вече всички се събрахме! — обяви Катерина.

Димка се огледа: старата двойка, която беше започнала всичко; безцветната му майка и синеокият й брат; красивата вуйна и братовчедите; и пищното червенокосо момиче, за което щеше да се ожени. Това беше неговото семейство. И то беше най-скъпоценното от всичко, което щеше да се загуби днес, ако страховете му се оправдаеха. Всички живееха на не повече от два километра от Кремъл. Ако тази вечер американците изстреляха ядрените си оръжия срещу Москва, хората в тази стая щяха да са мъртви до сутринта — мозъците им щяха да се сварят, телата им да бъдат смазани и кожата им — изгоряла. А единствената утеха беше, че няма да ги оплаква, понеже също ще е мъртъв.

Всички пиха в чест на рождения ден на Григорий.

— Ще ми се малкият ми брат Лев да беше с нас — рече той.

— И Таня — додаде Аня.

— Лев Пешков отдавна не е малък, татко. Той е на шестдесет и седем, милионер в Америка.

— Питам се има ли внуци в Америка.

— В Америка няма — обясни Володя. Военното разузнаване може да провери такива работи, знаеше Димка. — Незаконният му син, Грег, сенаторът, не е женен. Но законната му дъщеря Дейзи, която живее в Лондон, има две деца, момче и момиче, приблизително на възрастта на Котя и Галина.

— Значи имам английски праплеменници — умислено и доволно заключи Григорий. — Как се казват? Сигурно Джон и Бил.

Другите се засмяха на странно звучащите английски имена.

— Дейвид и Иви — уточни Володя.

— Знаете, че аз трябваше да замина за Америка. Но в последната минута се наложи да дам билета си на Лев — впусна се в спомени. Семейството беше чувало историята и преди, но сега пак слушаха, доволни, че могат да му угодят на рождения му ден.

След малко Володя отведе Димка по-настрани и го попита:

— Как мина президиумът тази сутрин?

— Наредиха на Плиев да не изстрелва ядрени оръжия без изрична заповед от Москва.

— Загуба на време — изсумтя Володя презрително.

— Защо? — изненада се Димка.

— Няма да е от значение.

— Да не казваш, че Плиев няма да се подчини на заповедта?

— Мисля, че никой командир не би се подчинил. Ти не си участвал в сражение, нали? — Володя се втренчи изпитателно в Димка със сериозните си сини очи. — Когато те нападнат и се бориш за живота си, ти се защитаваш с всички средства, които са ти под ръка. Това е нещо първично, не можеш да го промениш. Ако американците нападнат Куба, нашите войски там ще хвърлят всичко срещу тях, независимо от заповедите от Москва.

— По дяволите — каза Димка. Ако Володя беше прав, всичките му усилия от сутринта отиваха на вятъра.

Разказът на дядо привършваше и Нина докосна ръката на Димка.

— Може би сега моментът е подходящ — каза тя.

Димка се обърна към семейството.

— След като почетохме рождения ден на дядо, искам да кажа нещо. Моля за тишина — той изчака братовчедите да млъкнат. — Помолих Нина да се омъжи за мен и тя се съгласи.

Всички ги поздравиха.

Наля се още водка, но този път Димка успя да се отърве.