Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

Можеше ли все пак Едипа Маас да бъде негова наследница? Било ли е записано това в завещанието и вероятно несъзнателно зашифровано от Пиърс, който изглежда е бил твърде силно завладян от някое свое устремно бизнес начинание, от мисълта за отмъщение, от някакво ярко озарение? Макар и да не бе в състояние да съживи в своята памет какъвто и да е образ на покойния, да го накара да се облече, да ходи, да говори и да спори, Едипа бе започнала да му съчувства за лутането из лабиринта, от който той бе опитал да намери изход, за възникналата в резултат от усилията му загадка.

Пиърс никога не говореше за своите делови работи, но Едипа разбираше, че те са част от него, неправилна дроб, която не може да бъде изравнена докрай и вечно ще минава отвъд пределите на известните й десетични знаци. Нейната любов, такава каквато беше, оставаше несъизмерима със стремежа му да притежава, да променя пейзажа, да очертава нови хоризонти и темпове на развитие, да създава междуличностни вражди. „Дриблирай, дриблирай! Топката не трябва да спира! — бе й казал веднъж Пиърс. — В това е тайната.“ Но когато е съчинявал своето завещание, лице в лице с небитието, сигурно е бил наясно, че някой ден дрибълът неизбежно ще спре. Преизпълнен с цинична убеденост в своя край, Пиърс навярно е изоставил надеждата за нещо повече и го е написал, за да озадачи бившата си любовница. Изглежда дълбокото обезверение наистина е взело връх над него. Тя просто не знаеше. Вероятно е научил по някакъв начин за съществуването на организацията Тристеро, зашифровал е това в своето завещание и е закупил достатъчно имоти и предприятия, за да бъде сигурен, че Едипа ще го открие. А може би дори, като истинско съзаклятие против обичаната от него жена, да е опитал, симулирайки параноя, да надхитри смъртта. Ще се окаже ли в края на краищата тази своеобразна форма на извратеност по-силна от смъртта? Ами ако, просто като заключение, е бил скроен заговор, тъй сложен и заплетен, че дори Ангелът на Злото със своята лишена от чувство за хумор вицепрезидентска глава не е могъл да проумее какви ще бъдат последствията от него? Или нещо е излязло наяве и Пиърс Инвърарити поне частично е победил смъртта.

Препъвайки се с клюмнала глава в траверсите, Едипа съзнаваше, че все още е налице онази, другата вероятност. Всичко това да е истина. Инвърарити просто да е умрял и нищо повече. Защо да не допусне, че Тристеро действително съществува и тя случайно е попаднала на организацията? Ако Сан Нарцисо и наследството наистина не се различават от много други градове и наследства, тогава по същата логика навсякъде в нейната република, в който и да е от стотиците повърхностно замаскирани входове или в стотиците отчуждения, тя може да открие Тристеро, стига да гледа по-внимателно. Едипа спря и вдигна глава, като че искаше да помирише въздуха. Усещайки безпощадното напрегнато присъствие, тя остана неподвижна — знаеше, сякаш в небето над нея бе прожектирана карта, че тези релси се сливат с други и други, преплитат се, сгъстяват мрака и доказват реалността на обгърналата я необхватна нощ. Стига да гледа по-внимателно. Сега й дойдоха на ум някогашните стари пулманови вагони, изоставени (поради привършване на парите или пътниците) сред зелените равнини на фермите, където по просторите съхне пране и от двойните комини лениво се вие дим. Поддържат ли заселниците, чрез Тристеро, връзка с други като тях? Спомагат ли за продължаването на това 300-годишно обезнаследяване на организацията? Те сигурно вече не помнят какво е полагащото се на Тристеро наследство, както може би някога и Едипа ще забрави. Какво е останало за наследяване? Кому принадлежи Америка, тъй както е зашифрована в завещанието на Инвърарити? Едипа мислеше за други, неподвижни товарни вагони, на чиито дъсчени подове седяха доволни като прасета в кал деца и пригласяха на майчините джобни транзистори; за други заселници, които опъваха платнени навеси зад усмихнатите рекламни табла край шосетата или спяха в изхвърлените на гробищата за коли оголени черупки на разнебитени „плимути“, или дори безстрашно прекарваха нощта, увиснали като гъсеници високо на някой стълб от палатка на надзорник по телеграфните линии, сред плетениците от телефонни жици — живееха в самата медна мрежа, вътре в безкрайното чудо на комуникациите, несмущавани от неспиращото цяла нощ безмълвно неясно бръмчене на хилядите нечути съобщения по километричните жици. Помнеше, че бе слушала разказите на скитници, които говореха на своя роден език бавно и предпазливо, старателно произнасяха думите, сякаш бяха изгнаници от някое друго място, невидимо и все пак много сходно с нейната тъй възхвалявана страна. Фаровете на колата й бяха осветявали пешеходци, които се появяваха и изчезваха, без дори да вдигнат поглед, прекалено много отдалечени от каквото и да е селище, за да имат определена посока. Помнеше също гласовете, преди и след гласа на покойния. Нали й бяха звънели, ей тъй, наслуки, през най-черните, най-угнетително минаващи часове — безкрайно търсещи измежду предлаганите от телефонната шайба десетки милиони възможности онази вълшебна Друга, която ще изникне от бученето на релетата, от монотонните, изпълнени с оскърбления, цинизми, фантазии и любов молебствия, чието грубо повторение трябва все някога да даде тласъка на неизразимото деяние, на разпознаването, на Словото.