Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— И нещо много обезпокоително, госпожо Маас. На сцената е излязъл нов задочен купувач, за когото нито аз, нито специалистите от местните фирми са чували. А това е съвсем необичайно.

— Какъв купувач?

Тогава Коен й обясни, че съществували преки купувачи, лично присъстващи на търговете, и задочни купувачи, които изпращали предложените от тях цени по пощата. От аукционната фирма вписвали офертите, а следователно и имената на въпросните задочни купувачи в специална тръжна книга. По правило обаче тези имена били пазени в тайна.

— Тогава как разбрахте, че е непознат?

— Такъв слух обикаля из града. Бил суперпотаен, действал чрез посредника К. Морис Шрифт, много добър и почтен човек с безупречна репутация. Вчера Морис влязъл във връзка с аукционната фирма. Предал им, че неговият клиент желае предварително да разгледа нашите фалшификати, лот №49. Обикновено фирмата няма нищо против, стига да знае кой е клиентът, разбира се, при положение че той заплати пощенските разходи и застраховката и върне всичко след 24 часа. Но поведението на Морис било много загадъчно. Той отказал да съобщи името на своя клиент или каквото и да е друго за него, освен че, доколкото разбрал, този човек не бил местен. И тъй като аукционната фирма е солидна и доста консервативна, напълно естествено Морис получил извинение и учтив отказ.

— А вие какво мислите? — попита Едипа, която вече знаеше прекалено много.

— Че нашият тайнствен купувач изглежда е от Тристеро — отвърна Коен. — Видял е репродукциите на марките в тръжния каталог и не желае доказателствата за съществуването на Тристеро да попаднат в ръцете на непосветени хора. Любопитно ми е, каква ли цена ще предложи?

Едипа отиде в „Палатите на Ехо“ и се налива с бърбън до залез-слънце и по-нататък, докато в стаята не настъпи пълен мрак. После излезе с колата на магистралата и кара известно време с напълно изключени светлини, за да види какво ще стане. Но ангелите я закриляха. Малко след полунощ се озова в една улична телефонна кабина сред непознат, безлюден и неосветен квартал на Сан Нарцисо. Набра централа и помоли да я свържат с бар „През задния вход“ в Сан Франциско. Отговори мелодичен глас. Едипа описа пъпчивия Анонимен Влюбен, с когото бе разговаряла там и зачака. Необяснимо защо я изби на плач. Половин минута звънтене на чаши, взривове от смях, кънтяща музика от джубокса. Накрая чу гласа му в слушалката.

— Обажда се Арнолд Снарб — сподавено рече Едипа.

— Бях в детската тоалетна — обясни той. — Мъжката беше претъпкана.

За не повече от минута тя му разказа накратко това, което бе научила за Тристеро, а също какво се бе случило с Хилариус, Мучо, Мецгър, Дриблет и Фалопян.

— И така — продължи Едипа, — вие сте единственият, който ми остана. Не ви знам името и хич не ме интересува. Но трябва да разбера дали между вас и тях има някаква уговорка да попаднете уж случайно на мен и да ми разкажете вашата история за пощенския рог. Защото ако за вас това е най-обикновена дебелашка шега, за мен вече отпреди няколко часа престана да бъде. Напих се и тръгнах с колата по шосетата. Следващият път може да действам по-целенасочено. Моля ви, в името на Бога, човешкия живот и всичко скъпо за вас. Помогнете ми!

— Арнолд… — изрече той. Последва дълга пауза, запълнена с шум от бара.

— Свършено е — добави Едипа. — Те ме разбиха. Отсега нататък няма да участвам в тяхната игра. А вашата роля приключи. Към вас няма никакви претенции. Свободен сте. Можете да ми кажете всичко.

— Вече е късно — заяви той.

— За мен ли?

— Не, за мен. — И затвори, преди още Едипа да смогне да го попита какво има предвид.

Тя нямаше повече монети. Докато успее да развали някъде пари, той щеше да офейка. С усещането за пълна изолираност в нощта, Едипа застана между телефонната кабина и колата и понечи да се обърне към морето. Но явно бе изгубила ориентация, защото и след като направи кръгом на един ток, не видя никакви планини. Сякаш между нея и останалата част от земята изобщо не съществуваха прегради. В този миг Сан Нарцисо изчезна (загубата чиста, внезапна и всеобхватна като звън на неръждаем чинел, чукнат леко сред звездите), лишен и от последните остатъци от своята неповторимост, отново се превърна в географско понятие и бе приет обратно в неразривната американска последователност от безочие и свенливост. Пиърс Инвърарити наистина бе мъртъв.

Едипа тръгна по успоредната на шосето железопътна линия. Тук-там от нея излизаха разклонения, водещи към фабрични дворове. Навярно и те са били собственост на Пиърс. Но имаше ли някакво значение дали е притежавал дори целия Сан Нарцисо? Защото Сан Нарцисо бе просто едно име, изключение сред климатичните данни, с които разполагаме за сънищата и за това в какво се превръщат те на ярка дневна светлина, моментен повей или затихване на вихър сред по-силните и по-внушителни континентални явления — ужасни бури от масови страдания и беди, преобладаващи ветрове на изобилие. Сан Нарцисо нямаше граници, ето в това се заключаваше истинската му цялостност. Засега още никой не знаеше как да ги очертае. Преди няколко седмици тя се бе посветила на целта да разбере какво е оставил подир себе си Пиърс Инвърарити, без да предполага, че завещаното от него наследство е Америка.