Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— Само във въображението ви — заяви Едипа. — Пак сте пушили от ония цигари без надпис.

— Няма защо да ме иронизирате. Сама ще видите. Трябва да си помагаме взаимно. Кой друг освен нас е загрижен за него?

Тя седна на пейката пред Студио 1, където „Заека“ Уорън пускаше плочи. Скоро Мучо слезе със своя материал. Лицето му излъчваше безметежност, каквато Едипа никога по-рано не бе забелязвала. Обикновено той ходеше прегърбен и мигаше често-често, но сега нямаше и следа от това.

— Почакай малко — усмихна се той и тръгна по коридора.

Едипа започна внимателно да го разглежда отзад, с надеждата да види сияние, ореол.

До началото на неговото предаване имаше още време. Двамата отидоха с колата до малка пицария в центъра на града и впериха погледи един в друг през канелюрените златисти увеличителни стъкла на бирените халби.

— Как върви работата с Мецгър? — попита Мучо.

— Между нас няма нищо.

— Няма, разбира се. Вече няма. Стана ми ясно още когато започна да говориш по микрофона.

— Отлично — въздъхна Едипа. Не можеше да установи какво е изражението му.

— Направо удивително! — възкликна Мучо. — Всичко ми беше… Чакай, чакай! Слушай… — Не се чуваше нищо необикновено. — В този пасаж свирят седемнайсет цигулки — поясни той. — И една от тях… Не, не мога да кажа точно коя, защото записът е моно, дявол да го вземе.

Едипа съобрази, че Мучо говори за Мюзак. Откакто бяха влезли в заведението, музикалният фон някак почти неосезаемо, неуловимо проникваше в сетивата им: струнните, дървените и медни духови инструменти със сурдинки.

— Какво има? — загрижено попита тя.

— Неговата „ми“ струна е настроена малко по-високо. Това няма как да е студиен музикант. Мислиш ли, че с тази струна някой ще може да изсвири едно пицикато? При нотите, с които разполага за този пасаж! Представи си само какво му е ухото, каква е мускулатурата на ръцете му и накрая как изглежда той целият. Та това ще е направо нещо приказно.

— А защо проявяваш такъв интерес?

— Защото е изсвирено от реаално съществуващ човек, а не е постигнато с помощта на електрониката. Ако искат, те могат да минат без живи музиканти. Смесват съответните обертонове с определена сила и се получава звучене на цигулка. Както например аз… — Мучо пусна лъчезарна усмивка, след известно колебание. — Ед, ти сигурно мислиш, че съм полудял. Но аз мога да направя същото в обратен ред. Чувам нещо и го разделям на съставните му части. Умствен спектрален анализ. Мога да разчленявам акорди, тембри, дори думи на основните им честоти и хармонии, с най-различните им сили на звука, и да ги слушам, всеки чист тон поотделно и едновременно всички заедно.

— Как постигаш това?

— Все едно че разполагам с отделен канал за всеки тон — развълнувано продължи Мучо. — И ако имам нужда от още, аз просто се разширявам. Добавям това, което ми е необходимо. Не знам как се получава, обаче напоследък мога да го правя и когато хората говорят. Кажи „разкошен шоколадов спектър“.

— Разкошен шоколадов спектър — повтори Едипа.

— М-м, да-а — отбеляза той и млъкна.

— Е, и какво? — нервно попита тя след две минути.

— Забелязах го онази вечер, когато слушах как „Заека“ Уорън чете една реклама. Който и да говори, диапазоните на силата на звука са почти еднакви, плюс-минус някакъв незначителен процент. Значи сега ти и „Заека“ Уорън имате една обща допирна точка. Дори нещо повече. Ако диапазоните на силата на звука са еднакви, всеки, който изговаря същите думи, е същият човек, само дето това става в други времеви отрязъци, те възникват в различно време, чат ли си? Но времето е условна категория. Избираш нулевата точка където пожелаеш и по този начин можеш да изместваш времевата линия на всеки отделен човек, докато накрая всички те съвпаднат. Тогава ще получиш огромен хор, представяш ли си, да речем от двеста милиона души, които произнасят в едновременно и с еднакъв глас „разкошен шоколадов спектър“.

— Мучо — нетърпеливо започна тя, усещайки, че в главата й се загнездва някакво налудничаво подозрение, — това ли има предвид Фънч, когато казва, че щом влезеш някъде, стаята сякаш изведнъж се препълва с хора?

— Аха, точно това — отвърна Мучо. — Обаче не само аз съм такъв. Всички са като мен. — Погледна я втренчено, с вече спокойно, приветливо и умиротворено изражение, вероятно унесен в мечти за хармония, тъй както други хора бленуват едновременни оргазми.

Едипа просто не можеше да го познае. От някакъв неизвестен мозъчен център започна да я облива паника.