Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— За Бога, откога пътностроителните компании започнаха да продават и кости? — недоумяващо възкликна Едипа.

— Понякога става нужда да поразравят стари гробища — поясни Мецгър. — Като онова, през което трябваше да мине източната магистрала на Сан Нарцисо. То нямаше право да бъде там и затова ние съвсем спокойно го разорахме.

— Никакви подкупи и никакви магистрали — поклати глава Ди Пресо. — Тези кости са от Италия. Напълно законна продажба. Някои от тях — добави той, посочвайки към езерото, — са там, красят дъното, за онези побъркани леководолази. Точно това правех днес, оглеждах въпросната стока. До момента, в който Тони започна да ме преследва. Останалите кости били използвани в научноизследователската фази на разработката на филтъра, в началото на 50 -тегодини, още преди да се заговори за рака. Тони Ягуара твърди, че ги бил извадил от дъното на Лаго Ди Пиета.

— Боже мой! — възкликна Мецгър, веднага щом прозвуча това име. — Кости на войници?

— Цяла рота — отвърна Ди Пресо.

Езерото Лаго Ди Пиета, някъде между Неапол и Рим, близо до бреговете на Тиренско море, е било сцена на сега пренебрегвана и забравена (а през 1943 година трагична), изтощителна и кръвопролитна битка по време на настъплението към Рим. Шепа американски войници, попаднали в обкръжение и откъснати от главните сили, без връзка с тях, няколко седмици останали скупчени на тесния бряг на бистрото и спокойно езеро, докато от стръмно надвесените скали немците денонощно ги обсипвали с пряк и флангови огън. Езерната вода била ледена и плуването невъзможно: онези, които опитвали да стигнат отсрещния бряг, умирали от студ. Нямало дървета, за да направят салове. Освен „щуките“ 36 36 Юнкерс Ju 87 — немски двуместен едномоторен пикиращ бомбардировач, използван от „Луфтвафе“ до края на ІІ Световна война. (От Sturzkampfflugzeug или Stuka /_нем._/ — пикиращ бомбардировач.) , които от време на време ги обстрелвали жестоко, други самолети не прелитали над тях. Просто невероятно било, че толкова малко войници издържали тъй дълго. Те се окопали, доколкото им позволявал каменистият бряг, и започнали да изпращат нагоре по скалите малобройни групи, които в повечето случаи не се завръщали, но все пак веднъж успели да пленят една картечница. Тези разузнавателни групи търсели пътища за пробив в обкръжението, но малцината оцелели от тях съобщавали, че не открили нищо. Направили всичко възможно, за да се измъкнат, ала не успели. Тогава се вкопчили здраво в живота, но въпреки всичко загинали, до един, без да оставят никаква следа, никаква вест. После немците слезли от скалите и хвърлили труповете им, заедно с негодното оръжие и имущество, в езерото. Телата скоро потънали и останали на дъното до началото на 50 -тегодини, когато Тони Ягуара, бивш ефрейтор от едно италианско поделение прикрепено към немските сили при Лаго Ди Пиета, който знаел какво има на дъното, решил заедно с няколко свои колеги, да спаси каквото може. Успели да извадят само кости. Повлиян от разни неопределено подозрителни съображения, породени от факта, че все по-многобройните американски туристи купували безразборно почти всичко с техните пълноценни долари, от дочутите разкази за култа на американците към собствените им героични сънародници, а вероятно и от смътната надежда, че сенаторът Маккарти и други хора с неговите убеждения (по онова време имащи определено влияние върху богатите кретени отвъд океана) рано или късно отново ще насочат общественото внимание към загиналите във ІІ Световна война и по-специално към онези, чиито тела още не били намерени — изхождайки от такъв лабиринт от предполагаеми подбуди, Тони Ягуара решил, че ако използва своите връзки с „Фамилията“, известна тогава като Коза Ностра, ще може безпрепятствено да пробута тази реколта от кости някъде в Америка. И излязъл напълно прав. Компания за внос-износ закупила кокаляците и ги продала на завод за изкуствени торове, където вероятно са използвали две-три бедрени кости за лабораторни изследвания, но в края на краищата решили да преминат изцяло на рибно брашно и прехвърлили останалите няколко тона на едно акционерно дружество, което почти цяла година ги държало на склад в покрайнините на Форт Уейн, щата Индиана, преди фирмата „Биконсфилд“ да прояви интерес към тях.

— Аха! — подскочи Мецгър. — Значи ги е купила „Биконсфилд“, а не Инвърарити. Акциите, които притежаваше той, бяха единствено от „Остиълайзис Инкорпорейтид“, компанията основана за финансиране разработката на филтъра. А със самата фирма „Биконсфилд“ той изобщо не бе свързан.