Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

Мрачно, защото оръженосецът, симпатичният интригант Ерколе, се оказва тайно свързан с дисидентските елементи в двора на Фаджио, които искат да спасят Николо, и съумява да натика в топа едно козле вместо Николо, когото успява да измъкне незабелязано от херцогския дворец, предрешен като стара сводница.

Всичко това става известно в първа картина, когато Николо доверява своята тъжна история на приятеля си Доменико. Николо е вече голям, безделничи и хайлазува из двореца на бащиния си убиец, херцог Анджело, предрешен като специален куриер на фамилията Турн и Таксис 37 37 Пощенската система „Турн и Таксис“ е основана в 1290 г. от Амедео Тасо под названието „Куриерска служба на Бергамо“. В 1305 г. фамилията Тасо открива клон във Венеция — „Компания на венецианските куриери“. По същото време родът Де Ла Торе организира своя пощенска служба. В XV век фамилиите Тасо и Де Ла Торе се сродяват и обединяват чрез брак. В 1450 г. името бива германизирано на „Турн и Таксис“ и системата поема пощенските услуги в Тирол и други съседни княжества. Куриерите носели на шапките си отличителен знак — ивица кожа от язовец (tasso /_итал._/ — язовец). Пощенската система „Турн и Таксис“ действа до 1867 г., когато е образуван Северногерманския съюз със свое централно пощенско управление. Фамилията Турн и Таксис съществува и до днес в Германия. , която по онова време притежава пощенския монопол в почти цялата Свещена римска империя. Привидно той е в двореца със задачата да убеди злия херцог на Скуамулия да се довери на хората на Турн и Таксис, но Анджело категорично отказва да ползва по-ниските такси и по-бързите услуги на системата „Турн и Таксис“ или да прибягва до каквито и да е било други пратеници, освен своите собствени, за по-сигурна връзка с Паскуале — негово подставено лице в съседно Фаджио. Истинската причина за пребиваването на Николо в двореца е, че младежът изчаква удобен момент, за да види сметката на херцога.

Междувременно злият херцог Анджело крои планове да обедини херцогствата Скуамулия и Фаджио чрез брака на сестра си Франческа с узурпатора на Фаджио — Паскуале. Най-убедителният мотив за този съюз е, че Франческа е майка на Паскуале. Незаконната й връзка с добрия херцог на Фаджио всъщност е една от причините, поради които Анджело го е отровил. Следва забавен епизод, когато Франческа деликатно опитва да напомни на брат си за обществените забрани върху кръвосмешението. Изглежда въпросните забрани напълно се били изпарили от главата й, защото връзката между него самия и Франческа продължава вече десет години, на свой ред й напомня херцогът. Кръвосмешение или не, обаче сватбата трябва да има, понеже тя е крайно необходима за далечните му политически планове. „Църквата никога няма да я признае“, казва Франческа. „В такъв случай ще подкупя някой кардинал“, отбелязва херцог Анджело. Той вече е започнал да опипва сестра си и да я целува по шията. Диалогът преминава в сцена на трескава, необуздана похот и в края на картината двамата се отпускат на един диван.

Първо действие завършва с опитите на Доменико (довереникът, комуто в самото начало на пиесата наивният Николо е открил своята тайна) да получи аудиенция при херцог Анджело, за да предаде скъпия си приятел. Херцогът, естествено, е в покоите си и е зает, чука някакво маце. Доменико успява да поговори само с един негов приближен, който се оказва същият Ерколе, дето навремето е спасил живота на младия Николо и му е помогнал да избяга от Фаджио. Ерколе признава това на Доменико доста по-късно, едва след като (под претекст, че иска да му покаже порнографска диорама) е подлъгал този доносник съвсем глупашки да наведе и пъхне глава в някаква необикновена черна кутия. Изведнъж едно стоманено менгеме стяга главата на предателя Доменико, а кутията заглушава виковете му за помощ. Ерколе завързва ръцете и краката му с алени копринени шнурове, осведомява го от кого е изигран, промушва го два-три пъти с кинжал, откъсва с клещи езика му, изсипва в кутията стъкленица царска вода и изброява още няколко приятни изживявания, включително и кастрация, които предстоят на Доменико, преди да му бъде оказана милостта да умре — всичко това съпроводено от писъците, безезичните опити на жертвата да произнесе молитва към Бога и предсмъртните й конвулсии. После Ерколе се втурва към горящия на стената факел, набучил на рапира изтръгнатия език на Доменико, запалва го и, размахвайки бясно своя трофей, завършва действието с крясъците: