Станислав Говорухин - Великата криминална революция

Е-хе, кой ли още не е тук. Но за това — по-късно. А сега — за „Бурда Моден“.

Руското представителство на известната фирма замислило да строи собствен полиграфически комбинат край Москва. Правителството отпуснало субсидии. Пропили държавните средства по коктейли, купили си мерцедеси. И пак се обърнали към правителството. „Не — казали оттам, — повече няма да ви дадем. Два пъти вече ви давахме. Но има лиценз за износ на алуминий. Искате ли го?“ И лицензът може да свърши работа, но откъде алуминий? Заводите още не били въвлечени в порочния кръг. Тогава „Бурда Моден“ купува в Нижни Новгород алуминиеви сандъци за продукти. По шест рубли единият. Първокачествен, екологично чист алуминий. Тези сандъци са страшно дефицитни в страната. Закарват ги в московския завод „Сърп и чук“, пускат ги през пресата и ги изнасят в чужбина.

Съгласете се — хитър ход. Подъл, но остроумен. Сега мошениците не трябва да си напрягат мозъците. Влачи, колкото можеш да вдигнеш. Ще ви кажа, че в интелектуално отношение престъпната среда силно пострада. Днес побеждават наглостта и безсрамието.

Разбира се, на читателя е известно, че страната ни се разграбва цялостно и широкомащабно. Но сухите цифри на отчетите вече не ни вълнуват. Свикнахме с тях. Помъчете се да ангажирате въображението си и да видите онова, което видяхме ние.

Най-ярка е картината на границите с нашите „търговски партньори“.

Например Североизточна Турция. На границата с Аджария. До вчера забравен от Бога кът. Няколко сиромашки села чак до Трабзон, бедни дрипави жители. Преди две години се отвори границата с бившия СССР и започна… Как по-точно да се формулира: започна интеграция със световната икономика. Натам — стоки, оттам — въздух. Бартер — както му казват сега.

Само да видите днес тази част на Турция. Всичко кипи, строи се, издигат се небостъргачи, като гъби израстват хотели и вили, прокарват се нови пътища…

Един държавен мъж дълго се опитваше да ми обясни: „Разбери, целият свят, всяка държава само може да се радва, когато стоките й се търсят в чужбина…“

Да, виждам — стоките ни се приемат на драго сърце в чужбина. Всичко, каквото и да е. Релси, гвоздеи, тел, дори метални отпадъци… Стоманен прокат, тръби, стругове, автомобили, военна техника… Да не говорим за другите „стоки“ — „мозъци“, таланти, млади и красиви жени, човешки органи…

Но щом търговията върви толкова добре, би трябвало това да се отрази върху благосъстоянието на населението, на положението на учителя, лекаря, работника? А те обедняват. Но пък расте благосъстоянието на нашите родни далавераджии.

Виждам, че за Турция такава „търговия“ е изгодна. Безработицата намалява, прииждат строителни материали и всевъзможна техника, изменя се обликът на градовете…

Не успя да ме убеди държавникът.

Още по-живописна е картината на границата ни с Китай.

Пограничное е мръсно и бедно селище в Приморския край. Отсреща е китайският град Суй фън-хе. До вчера също село. И също бедно. Но — до вчера. Днес това е голям, разрастващ се като подквасено тесто град.

Ще отбележа, че подквасата е наша — нашият дървен материал, нашите метали и нашата техника… Китайците живеят направо на строежите — тук нощуват, тук перат, тук се хранят. Налазили са скелите като мравки и сградите израстват пред очите ни. Строят бързо, красиво, богато, бих казал, дори луксозно. Гледаш това и неволно си спомняш Маяковски: „След четири години тук ще бъде град-градина…“ Не, по-рано ще бъде. След година.

А защо трябва да осъждаме китайците? Щом северният съсед е решил да разпродаде и пропие всичко, защо да не се възползват? Китайците надхвърлят милиард. В крайна сметка единствената им надежда за оцеляване в историческа перспектива сме ние! Нашите суровини, нашите територии. Още сега ние им предаваме (само в Приморския край) хиляда и петстотин хектара кедрови гори и плодоносни земи — така нареченото коригиране на границите. Остров Дамански, напоен с кръвта на нашите деца, вече е китайски!

От страна на Китай се извършва истинска експанзия и масирана китаизация на този край. Как мислите, колко ли китайци шетат сега в източната част на страната? Около милион! По най-скромни пресмятания.

Между другото, на цялата територия от Урал до Камчатка живеят, ако не греша, някъде около 18 милиона руси.

Нека пресметнем колко години ще са нужни, за да станат по-малко от китайците?

И не е нужна никаква война.

Припомням си един виц от седемдесетте — „застойните“ години: