Каръл Дринкуотър: Маслиновата ферма

Сега, след като бяхме пристигнали благополучно — след шестнайсет часа пътуване, — Памела, най-сетне освободена от ограниченото пространство, дишаше шумно до краката ми. Защо това дяволско създание се бе така привързало към мен?

— Кучето е жадно! — казвам аз. Никой не обръща внимание.

— Значи, ще имаме басейн след два дни? — Ванеса винаги е била по-педантичната от двете момичета.

Мишел кимва утвърдително и прегръща през раменете двете си дъщери.

— Е, харесва ли ви тук? Къщата и всичко останало? Знам, че има нужда от много работа, но грее слънце и е много горещо…

Краят на изречението му се стопява в обедната жега, докато момичетата гледат нагоре към него, сякаш той собственоръчно е създал цяла плеяда слънца. След първоначалното им разочарование изглеждат доста щастливи и това ми носи огромно облекчение.

Намирам външна чешма до гаража и се оглеждам за някаква паничка или купичка, за да дам малко вода на лигавещото се псе. Съзирам яркожълта, покрита със спечена кал пластмасова съдинка — приличаща на чаша от изгубен термос — да лежи сред бурените до един от кедрите и бързам да я взема. Задъхана, Памела плете крака до мен. Тя изглежда готова да се строполи на земята. Аз се връщам до чешмата.

Мишел и момичетата вече вадят дюшеците, усукани до неузнаваемост, от багажника на моя фолксваген. Два единични дюшека за нас четиримата. В тази горещина! Луди ли сме?

— Къде да ги сложим? — подвиква ми той.

— Ти реши. — Аз съм заета да се боря с кранчето на мизерната чешма, което е здраво затегнато. — Трябва да мине известно време, преди някой да използва това — промърморвам, но никой не ме чува. Дори и Памела. Тя лежи на една страна под сянката на дванайсетте високи кедъра, които образуват полукръг около паркинга, където има хладна рохка пръст — изхвърлен на брега кит, който хърка доволно.

Завъртам крана толкова силно, че той едва не се откъсва от стената. Зелено гущерче се стрелва от една пукнатина в мазилката и усещайки нежелани посетители, побягва, скривайки се някъде другаде. По лицето ми избива пот. Усещам нахлулата кръв. Чувствам се замаяна от усилието и сега аз съм тази, която се нуждае от вода. Памела отдавна е забравила жаждата си.

Накрая кранът започва да се върти, издавайки ужасяващ звук.

„Нуждае се от капка смазочно масло“ — казвам си, започвайки да съставям наум списък с нещата, които трябва да се направят, който, по всичко личи, ще стане внушителен. Древният кран се върти ли, върти, но все още не потича вода.

— Този кран не работи както трябва или…

Но не виждам никого, който да чуе моето безпокойство. Решавам да се захвана с нещо друго.

На горния етаж на вилата е хладно и пълно с насекоми. Ослепителната суха горещина отвън подчертава влажния, изпълнен с мирис на мухъл сумрак, който цари вътре. Миризмата ми напомня за задължителните посещения в детството ми при възрастни роднини, живеещи сами в непроветрени къщи.

Противокомарните мрежи, извити навън и отделени в единия ъгъл от прозорците, сякаш са се борили да излязат на светло, хвърлят плътни сенки, придавайки мрачен, затворнически вид на голямата всекидневна. Снопове слънчева светлина очертават правоъгълници върху настлания с плочки под, осветявайки събирания с годините прах и разлагащите се останки от миниатюрни влечуги. Мишел е застанал с les filles [3] Момичетата (фр.). — Б. пр. , които се оглеждат с ужас и отвращение.

— C’est dégueulasse, Papa! [4] Това е отвратително, татко! (фр.) — Б. пр.

Не мога да не забележа борбата на Ванеса да сдържи сълзите си.

— Ще почистим — казва насърчително той с намаляващ ентусиазъм.

— Преди или след като се заемем с басейна? — подхвърля рязко едната от тях и излиза нацупено навън.

— Chérie! [5] Скъпа! (фр.) — Б. пр.

— Мишел? — едва се осмелявам да започна, знаейки, че моментът не е добър за съобщаване на такава драстична новина.

— Да? Върви при сестра си — нарежда той на другата си дъщеря.

— Имам смътното подозрение…

— Какво?

Той изглежда изтощен, готов да се предаде. Пътуването от Париж в горещата кола, натъпкана с багаж и добитък (Памела), по пътища, нажежени от изгорелите автомобилни газове и августовското време, беше безкрайно дълго. Никой не бе спал добре. Нервите ни бяха изопнати. Дори упоритото жужене на цикадите — звук, който обикновено смятам за романтичен и екзотичен, пораждаше у мен желание да закрещя.

Внезапно виждам всичко това не през очите на насърчена от любовта жена, поела към едно приключение, а от гледната точка на децата. Това е лятната им ваканция. Аз не съм майка им. Те едва ме познават. Отдавна не са били заедно с баща си, а мястото, където ги е довел, принадлежи (или ще принадлежи) на него и на тази друга жена, която дори не говори свободно майчиния им език. Отгоре на всичко, вилата е необитаема и ние нямаме пари да я стегнем.