Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Александър Козлов го спря с разтворена ръка, сякаш искаше да се предпази от фронтален удар на бик.

— Съвсем не! Аз държа да бъда самостоятелен. Трябва да се живее с постоянната възможност да разполагаш с времето си, да съсредоточаваш вниманието си към незначителни неща, да се подиграваш на правила и принципи. Пари винаги ще си имаме достатъчно, нали, Франсоаз?

Франсоаз се развесели, а чертите на баща й се сгърчиха. „Той се страхува — каза си Александър Козлов. — Пита се още дали трябва да ми даде дъщеря си. Това е трогателно!“ Карол се намеси дипломатично:

— Аз мисля, че Франсоаз съвсем не се интересува от всички тези материални въпроси!

Александър Козлов й се усмихна: „Тази е наш съюзник. Тя дори тика колата. Защо ли?“ Привикнал с откритите младежки лица, чиито мисли лесно се отгатват, той не можеше да определи характера на тази жена, прикрит зад някаква условна загадка. Всичко в нея беше умерено, пресметнато, грациозно и все пак тя предизвикваше съмнение за жестокост и властолюбие. Съпругът беше по-открит. Човек на деловите сделки и плътските удоволствия. Това се набиваше в очи. Той беше посрещнал недружелюбно бунтарските възгледи на своя бъдещ зет, който отдава малко значение на парите. Сега преминаваше в атака:

— Къде смятате да живеете след сватбата?

— У дома. Имам много удобен апартамент.

— В кой край?

— На улица „Бак“.

— О! Че то е на две крачки! — извика Карол сияеща.

После, като се обърна към Франсоаз, прошепна:

— А за датата какво сте решили, мила?

— За датата? — каза Александър Козлов, като повдигна вежди.

— Да, кога смятате да се ожените?

Александър Козлов отправи поглед към Франсоаз. Тя трепереше.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, предполагам — каза той.

И си помисли: „Това, което нравя, е просто безумие!“ Свят му се зави пред тази мисъл. Възкръсване или самоубийство? И двете без съмнение. Каква дяволска мелница! Какво силно сърдечно вълнение. Той имаше нужда от това, иначе би заспал. А тя, нежна, лъчезарна, с невинен поглед. Седнала, с нейните деветнадесет години, с нейните петнадесет, с нейните осем години, пред трима възрастни, които разговарят за нейното бъдеще.

— Необходимо е време, за да се приготви всичко, да се публикува съобщението, така че разумно е не по-рано от февруари! — каза Филип.

— Февруари — отлично! — каза Александър Козлов. Филип потъна във фотьойла си и с лекота преметна крак връз крак. Но раменете му бяха все още прави. Александър Козлов предчувствуваше, че той ще направи завой.

— И още един деликатен въпрос, който аз искам да засегна пред вас — каза Филип. — Смятам, че вие няма да имате нищо против, ако аз чрез моя нотариус подготвя договор за разграничаване на имуществата, който ще гарантира както вашите интереси, така и тия на моята дъщеря. В наше време е необходимо всеки един от съпрузите да има пълна свобода да се разпорежда с личното си имущество. Във всеки случай аз считам…

Той изброяваше съвсем готови формули и Александър Козлов се съгласяваше с него, като енергично клатеше глава. И нотариус на всичко отгоре! Моментът беше сублимен. Франсоаз изглеждаше като подложена на изтезание. Тя доста добре познаваше Александър Козлов, за да може да отгатне мислите му. Внезапно тя се изчерви и измънка:

— Моля те да не правиш нищо с нотариуса, татко. Нито Александър, нито аз имаме лично богатство и…

— Това е принципен въпрос! — каза Филип с рязък тон.

— Вашият баща има пълно право! — преувеличи Александър Козлов.

Той се въздържаше да не се засмее. Филип му отправи за благодарност един мъжки поглед. После, след като бе регистрирал този първи успех, продължи със сериозен и плътен глас, сякаш намазан с масло:

— Навярно Франсоаз ви е казала, че желае — а това е съвсем естествено — религиозен брак?…

— Тя не ми е казала, но това се разбира от само себе си! — отвърна Александър Козлов с голяма радост.

След нотариуса кюрето! Тази последователност беше неизбежна. Имаше нещо величествено в тази буржоазна гадост.

— Вие сте православен, предполагам? — каза Филип.

— Няма значение! Ще стана католик, ако трябва!

— Не мисля, че ще бъде необходимо — прошепна плахо Франсоаз.

— Ще се осведомиш от кюрето на „Сен Жермен де Пре“, мила моя — каза Карол.

— Но да, ще отидем заедно! — каза Александър Козлов.

Той ликуваше, готов на всякакво лицемерие. А казват, че имало хора, които скучаели в живота си! Достатъчно било човек да излезе от своя коловоз, за да открие един нов свят. „Аз съм сред папуасите“ — реши той със злорадство. И любовта му към Франсоаз стана по-голяма, засъска като пламък, разгорян от вятъра. Карол му предложи още уиски. Той не бе забелязал дори, че беше изпразнил втората си чаша. „Ако приема трета, ще си кажат, че имам слабост към алкохола“.