Сара Груэн - Вода за слонове

Примигвам насреща му.

— Това тук е голямата палатка — обяснява той, като повдига керосиновата лампа и размахва изкривен пръст към голямото руло брезенти. — Един от вагоните с платнищата взе няколко завоя не както трябва и я разнебити много лошо, тъй че ето какво стана. Е, защо да не си намерим някое местенце за спане? Остават ни още няколко часа, преди да пристигнем. Само недей да лягаш прекалено близо до вратата, това е всичко. Понякога вземаме тези завои наистина много остро.

Събуждам се от дългия свистящ звук на спирачки. Притиснат съм доста по-навътре между рулата брезент, отколкото бях, когато заспах. Замаян съм и ми трябва една секунда, преди да си спомня къде се намирам.

Влакът се разтриса силно, спира и изпуфтява. Блеки, Бил и Грейди се претъркулват настрана, изправят се и без да кажат дума, скачат през вратата навън. След като излизат, Кемъл докуцуква до мен, навежда се и ме смушква.

— Ставай, хлапе — нарежда ми. — Трябва да си се омел оттук, преди да пристигнат хората за брезентите. Ще се опитам да те прикача към Шантавия Джо за тая сутрин.

— Шантавия Джо? — повтарям, докато се надигам. Пищялите ме сърбят, а вратът ме боли зверски.

— Отговорникът за конете — отвръща Кемъл. — И по-точно за превозването на животните. Август не го пуска даже да припари до шатрата за представления. Всъщност май Марлена е тази, която не му позволява, но това няма значение. Тя и теб няма да пусне да припариш там. С Шантавия Джо поне извади късмет. Застигна ни лошо време, затънахме в голяма кал, а доста от неговите хора се умориха да работят като китайци и отпрашиха нанякъде. Това малко го изнерви.

— Защо го наричат Шантавия Джо?

— Всъщност не знам — отвръща Кемъл, бръква с пръст в ухото си и изследва находките си. — Мисля, че е бил в пандиза за известно време, но не знам защо. Съветвам и тебе да не го питаш — избърсва пръст в панталона си и се отправя бавно към вратата. — Хайде, идвай! — казва и поглежда назад към мен. — Не разполагаме с цял ден! — закрепва се на ръба на пода и внимателно се смъква надолу.

За последен път безнадеждно почесвам пищялите си, завързвам си обувките и тръгвам след него.

Застанали сме до обширен участък, покрит с трева. Зад него се простират няколко разпръснати тухлени сгради, озарени от сиянието, което предшества появата на зората. От влака се изсипват стотици мръсни, небръснати мъже и го заобикалят както мравки захар, които псуват и палят цигари. Рампи и улеи за спускане се блъскат с тропот в земята, след което сякаш от нищото изникват шейсет и осем конски впряга и се разполагат на земята. Продължават да се появяват кон след кон — першерони 6 6 Порода товарни коне — Б.пр. с къси опашки, които слизат, трополейки по рампите, като пръхтят и дишат тежко. От двете страни на плъзгащите се врати неколцина мъже държат крилата притиснати отстрани на рампите, за да не позволят на животните да стъпят твърде близо до ръба.

Към нас се запътва група мъже с наведени глави.

— Добрутро, Кемъл — поздравява този, който върви най-напред, когато минава покрай нас и се качва във вагона. Останалите тежко се покатерват след него, събират се около едно руло брезент и го повличат към изхода, пъхтейки от усилието. Брезентът изминава около половин метър и се стоварва на земята сред облаци прах.

— Добрутро, Уил — отвръща Кемъл. — Я кажи сега, имаш ли да почерпиш един старец с цигарка?

— Сто на сто — мъжът се изправя и потупва джобовете на ризата си. Започва да рови в единия и измъква ръчно свита цигара. — „Бул Дърам“ е — навежда се и я протяга към Кемъл. — Извинявай.

— Свита на ръка цигара ме устройва идеално — отвръща Кемъл. — Благодаря, Уил.

— Длъжник съм ти.

Уил замахва с палец към мен.

— Кой е този?

— Един, дето е още зелен. Якоб Янковски.

Уил ме поглежда, после се обръща настрана и се изплюва на пода.

— Колко нов? — продължава да се обръща все така към Кемъл.

— Съвсем нов.

— Нае ли го вече?

— Не.

— Е, късмет тогава — вдига шапка към мен. — Недей да спиш прекалено спокойно, хлапе, ако разбираш какво имам предвид — и изчезва във вътрешността на вагона.

— Какво означава това? — питам, но Кемъл вече е тръгнал нанякъде. Забързвам, за да го настигна.

Конете, които слизат сред мръсните мъже, са станали стотици. На пръв поглед зрелището ми се струва хаотично, но до времето, когато Кемъл си запалва цигарата, няколко дузини двойки са впрегнати и се движат покрай вагоните, теглейки фургоните към дървените писти. Веднага щом предните колела на фургона докоснат наклонените дървени трупи, човекът на капрата скача встрани от пътя. Което е много уместно, защото тежко натоварените фургони започват да се търкалят надолу по трупите и не престават, преди да изминат няколкото метра, които ги делят от долния край.