Сара Груэн - Вода за слонове

— Блеки! — излайва старецът. — Блеки! Пусни го. Пусни го, ти казвам, и то тук, вътре във влака!

Блеки извива ръката ми зад врата ми и ме разтърсва.

— Блеки, казвам ти! — крещи старецът. — Не ни трябва беля! Пусни го!

Блеки ме провесва още няколко сантиметра по-навън от вратата, а после се завърта и ме запраща срещу навитите на руло брезенти. След което се връща при другите, грабва глинената стомна и преминава право покрай мен, като прекрачва брезентите и се връща в най-отдалечения ъгъл на вагона. Наблюдавам го внимателно, докато разтривам ръката, която допреди малко е извивал.

— Не се вживявай, хлапе — обажда се старецът. — Блеки обича да хвърля хора под влаковете, намира го за много ободряващо. Едно от любимите му занимания, а сега няма да му се наложи да го прави за известно време. Хайде — подканва ме той, потупвайки по пода с опакото на ръката си, — ела тук.

Отново поглеждам към Блеки.

— Хайде, хайде — поощрява ме старецът. — Не се срамувай. Оттук нататък Блеки ще се държи прилично, нали така, Блеки?

Блеки изсумтява и си сръбва от стомната.

Надигам се и предпазливо се отправям към останалите.

Старецът ми подава дясната си ръка. След миг колебание я поемам.

— Аз съм Кемъл — представя се той. — А този тук е Грейди. Това е Бил. Смятам, че вече си се запознал с Блеки — усмихва се, разкривайки няколкото зъба в устата си.

— Добър ден — поздравявам.

— Грейди, я донеси пак тук тази стомна, става ли? — казва Кемъл.

Грейди поглежда към мен и аз отвръщам на погледа му. След малко той става и безмълвно се отправя към Блеки.

Кемъл с усилие се изправя на крака така сковано, че в един миг се пресягам и го хващам за лакътя, за да му помогна да запази равновесие. След като веднъж е станал, той протяга керосиновата лампа към мен и на светлината й оглежда лицето ми, а после и дрехите ми. Разглежда ме от глава до пети.

— Какво ти казах, Блеки? — провиква се ядосано. — Този тук не е никакъв скитник. Блеки, дотътри се тук и го виж. Разбери каква е разликата.

Блеки изсумтява, глътва една последна глътка и примирено отстъпва стомната на Грейди.

Кемъл вдига поглед към мен.

— Как каза, че ти е името?

— Якоб Янковски.

— Косата ти е червена.

— И аз така съм чувал.

— Откъде си?

Не отговарям веднага, колебая се. От Норич ли съм, или от Итака? Дали мястото, откъдето си, е там, откъдето идваш или там, откъдето са корените ти?

— Отникъде — отвръщам.

Лицето на Кемъл добива сурово изражение. Той се полюшва на леко свитите си в коленете крака и светлината от фенера, който държи в ръка, става треперлива.

— Да не си направил нещо, момко? От полицията ли бягаш?

— Не — въздъхвам. — Нищо такова.

Той продължава да се взира в мен дълго време и после кимва.

— Добре тогава. Не ми влиза в работата. Накъде си тръгнал?

— Не съм сигурен.

— Търсиш си работа?

— Да, сър, струва ми се, че търся.

— Нищо срамно няма — казва той. — Какво можеш да правиш?

— Почти всичко — отвръщам.

Грейди се връща със стомната и я предава на Кемъл. Той избърсва устата й с ръкава си и ми я връчва.

— Хайде, сръбни си.

Вижте, не че не съм опитвал алкохол, но това спиртно питие е съвсем друга история. Подпалва огън в гърдите и главата ми. Едва си поемам дъх и се мъча да преглътна сълзите си, но гледам Кемъл право в очите дори когато ми се струва, че дробовете ми ще се пръснат.

Кемъл наблюдава реакцията ми и после бавно кимва.

— Утре сутрин ще пристигнем в Утика. Ще те заведа да те запозная с чичо Ал.

— Кой? Какво?

— Алън Бункел, ръководител на цирка, господар и владетел на всички знайни и незнайни светове.

Трябва да съм изглеждал смаян, защото беззъбата уста на Кемъл се отваря и той избухва в смях.

— Хлапе, не ми казвай, че не си видял.

— Какво да видя? — питам.

— Майната му, момчета — кикоти се той и хвърля поглед към останалите. — Той наистина не знае!

Грейди и Бил се подсмихват. Само Блеки, изглежда, не е заразен от веселото настроение. Вместо това се намръщва и нахлупва шапката си още по-ниско над лицето.

Кемъл се извръща към мен, прочиства гърлото си и казва бавно, подчертавайки всяка дума:

— Ти не се покатери на някой случаен влак, момко. Ти се покатери в Летящия ескадрон на „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“.

— В кое? — питам.

Сега смехът на Кемъл е толкова силен, че се превива на две.

— О, но това е страхотно, наистина страхотно — подсмърча и си бърше очите с опакото на ръката. — О, боже! Набутал си си задника в цирк, момко.