Сара Груэн - Вода за слонове

— Не исках да кажа това. Обичам ги и знам, че и те ме обичат, но вече не съм част от живота им. По-скоро съм задължение. Затова трябваше да дойда сам тук тази вечер. Те просто забравиха за мен.

Челото на Чарли е сбърчено. Изражението му е несигурно.

Продължавам да го увещавам, напълно отчаян:

— Аз съм на деветдесет и три години. Какво имам да губя? Все още мога да се грижа сам за себе си общо взето. За някои неща ще ми трябва помощ, но не такава, каквато си мислиш — усещам как очите ми се навлажняват и се опитвам да изпиша на разрушеното си от времето лице някакво подобие на твърдост. Не съм някой безполезен слабак, слава богу. — Позволи ми да дойда с вас. Мога да продавам билети. Ръс може да прави какво ли не — той е млад. Дай ми неговата работа. Все още мога да смятам и не мамя с рестото. Знам, че не ръководиш някакво мошеническо шоу.

Очите на Чарли се замъгляват. Кълна се в бога, че е така.

Продължавам, без да спирам:

— Ако моите хора ме намерят, е, тогава просто ме намират. Ако ли не, на края на сезона ще им се обадя и ще се върна. А ако междувременно ми се случи нещо, просто им се обади и те ще дойдат да ме вземат. Какъв е проблемът?

Чарли се взира в мен. Никога не съм виждал човек, който да изглежда по-сериозен.

Едно, две, три, четири, пет, шест… Няма да ми отговори… Седем, осем, девет… Ще ме върне обратно там и защо не, все пак не ме познава кой знае откога… Десет, единайсет, дванайсет…

— Добре — изрича накрая.

— Добре?

— Добре. Нека да има какво да разказваш на внуците си. Или на правнуците си. Или на праправнуците си.

Изпръхтявам от радост. Струва ми се, че ще полудея от щастие. Чарли ми намигва и ми налива още един пръст уиски. После се замисля и отново обръща бутилката над чашата ми.

Посягам и я хващам за гърлото.

— По-добре не — казвам. — Не искам да се напия и да си счупя хълбока.

И се разсмивам, защото всичко това е толкова смешно и така прекрасно, и единственото, което мога да направя, е да не се разкикотя като луд. Какво като съм на деветдесет и три? Какво, като съм древен и ексцентричен и тялото ми е руина? Щом са готови да ме приемат заедно с чувството ми за вина, защо да не избягам с цирка?

Това, което Чарли каза на ченгето, е истина. За старец като мен това е моят дом.

Идеята за тази книга се роди съвсем неочаквано: в началото на 2003 година се готвех да започна да пиша съвсем различна книга, когато в „Чикаго Трибюн“ се появи статия, посветена на Едуард Дж. Келти — фотограф, който се е движил с пътуващи циркове из цяла Америка през двайсетте и трийсетте години на XX век. Придружаващата статията снимка дотолкова ме очарова, че си купих две книги със снимки от едновремешните циркове: „Пристъпи право натам: фотографии на Едуард Келти“ и „Див, опасен и прекрасен: американският цирк пред очите на Ф. У. Глазиер“. По времето, когато започнах да прелиствам страниците, вече бях запленена. Изоставих книгата, която смятах да напиша и вместо това се потопих в света на пътуващите с влак циркове.

Започнах, като се снабдих с библиография от четива, препоръчани ми от архивиста на „Светът на цирка“ в Барабу, Уисконсин, където навремето е била зимната квартира на „Братя Ринглинг“. Много от книгите бяха с изчерпан тираж, но успях да ги намеря чрез продавачи на редки антикварни издания. Предприех неколкоседмично пътуване до Сарасота, Флорида, за да посетя музея „Цирк Ринглинг“ и открих, че там правят разпродажба на екземпляри на много от книгите в тази рядка колекция. Върнах се у дома олекнала с няколкостотин долара и с ръце, натежали от повече книги, отколкото можех да нося.

Следващите четири месеца и половина прекарах в придобиване на знания, необходими, за да навляза в същността на света на цирка. Предприех три допълнителни изследователски пътувания (завръщане в Сарасота, посещение в „Светът на цирка“ в Барабу и едноседмично пътуване до зоологическата градина в Канзас Сити заедно с един от бившите треньори на слонове, за да науча повече за езика на тялото на слоновете, както и за тяхното поведение).

Историята на американския цирк е така богата, че повечето от най-ексцентричните случки от тази история съм заимствала от исторически факти или от анекдоти (в историята на цирка границата между тези две неща е много размита). Такива са излагането на показ на хипопотам, консервиран във формалдехид, пренасянето на трупа на една двестакилограмова „силна дама“ през целия град в клетка за слон, слон, който постоянно измъквал пръта си от земята и крадял лимонадата, друг слон, който избягал и се настанил в лехата със зеленчуци на една градина, лъв и мияч на чинии, скрити един до друг под мивката, убит управител, чието тяло било увито в палатка и така нататък. От историята заех също така и ужасната и съвсем автентична трагедия на ямайската джинджифилова парализа, опропастила живота на приблизително сто хиляди американци в периода между 1930 и 1931.