Сара Груэн - Вода за слонове

Спомням си толкова много неща с кристална яснота. Като деня, в който се роди Саймън. Боже, каква радост беше това! Какво облекчение! Колко бях замаян, когато пристъпвах към леглото, и какъв трепет ме изпълваше. И там беше моят ангел, моята Марлена, която ми се усмихваше, уморена, лъчезарна, с увит в одеяло вързоп, сгушен в сгъвката на лакътя й. Лицето му бе толкова тъмно и набръчкано, изобщо не приличаше на човешко същество. Но когато Марлена дръпна завивката от косата му и видях, че е червена, си помислих, че ще припадна от радост. Не че съм се съмнявал, не наистина, а дори и да беше така, пак щях да го отгледам и да го обичам, но все пак… По дяволите, едва не се строполих на пода, когато видях тази червена коса.

Поглеждам към часовника и едва не полудявам от отчаяние. Спектакълът сто на сто е свършил. О, не е честно! Всички тези грохнали старци, които дори няма да знаят какво гледат, а ето ме аз къде съм! Прикован в това преддверие!

Или пък не?

Сбърчвам чело и примигвам. Кое точно ме кара да мисля, че съм прикован?

Оглеждам се от едната страна на фоайето до другата. Никой. Обръщам се и поглеждам към коридора. Една сестра преминава забързано покрай мен, стиснала един картон, загледана в обувките си.

Премествам се на ръба на количката си и посягам към проходилката. Според собствените си изчисления съм само на пет метра от свободата. Е, вярно, че след това ще трябва да измина цялото разстояние до следващата пресечка, но ако все пак се отправя пеш натам, обзалагам се, че ще успея да хвана последните няколко номера и края — няма да компенсира пропускането на спектакъла, но все пак е по-добре от нищо. През тялото ми преминава топъл пламък и трябва да вдишам дълбоко, за да сподавя кикота, който заплашва да се откъсне от устните ми. Може и да съм прехвърлил деветдесетте, но кой казва, че съм безпомощен?

Стъклената врата се отваря при приближаването ми. Благодаря на бога за това, защото не мисля, че щях да успея да се справя едновременно с проходилката и с обикновена врата. Не, краката ми не са стабилни, признавам го, но няма нищо. Въпреки това мога да се справя.

Достигам до тротоара и спирам, заслепен от слънцето.

Толкова време съм бил откъснат от реалния свят, че от комбинацията от шума на двигателите, лаенето на кучетата и свирките на колите в гърлото ми се свива буца. Хората по тротоара се разделят пред проходилката ми и отминават нататък, като че ли не съм човешко същество, а подводен камък в някаква река. На никого не му се струва странно, че някакъв старец по чехли е застанал на тротоара точно пред старческия дом. На мен обаче ми хрумва, че все още съм в полезрението на всяка сестра, минаваща през фоайето.

Повдигам проходилката си, извъртам я на няколко сантиметра вляво и отново я пускам. Пластмасовите й колела застъргват върху асфалта и от силата на този звук ми се вие свят. Това е шум — истински шум, а не скърцането или потрепването на гума.

Не бива да вървя прекалено бързо. Ако падна, това ще е катастрофално по много начини. Тук няма плочки на пода, затова измервам прогреса си в крачки — моите крачки. Всеки път когато направя стъпка напред, поставям петата на единия си крак успоредно на пръстите на другия. И така продължавам, по десет инча 40 40 Английска мярка за дължина, равна на 2,5 см. — Б.р. наведнъж. От време на време спирам, за да проверя напредъка си — бавен, но стабилен. Червено-бялата палатка става малко по-голяма всеки път, когато погледна към нея.

Трябва ми половин час и на два пъти ми се налага да спра, но вече съм почти там и усещам радостта от победата. Малко съм запъхтян, но краката ми все още са стабилни. Имаше една жена, за която си мислех, че може да създаде проблеми, но успях да се отърва от нея. Не се гордея с това — обикновено не говоря на никого по този начин, а още по-малко на жени, но да пукна, ако позволя на някаква сплетница, която се изживява като голяма самарянка да провали излизането ми. За нищо на света не възнамерявам да се връщам в онзи дом, преди да съм видял това, което е останало от представлението. Дори ако сестрите ме настигнат в същия този миг, ще направя сцена. Ще вдигна скандал. Ще ги поставя в неудобно положение на обществено място и ще ги накарам да доведат Розмари. Когато тя види колко твърдо съм решен да отида на това представление, ще ме заведе там. Дори и да пропусне края на смяната си, някак ще го преживее, все пак това е последният й работен ден.

О, господи. Как ще оцелея на това място, когато тя си отиде? Мисълта за предстоящото й заминаване изпълва старото ми тяло с непоносима тъга, но тя бързо е заменена от радост: сега съм достатъчно близо, за да чуя музиката, която се разнася от голямата шатра. О, този сладък, сладък звук на циркова музика. Изплезвам език от ъгълчето на устата си и забързвам. Вече почти съм стигнал. Само още няколко метра…