Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Муди продължаваше да настоява, че дори този случай не е пример за репресия.

— Тази жена просто си придава важност. Това e единичен случай — промърмори той. — В действителност нещата съвсем не стоят така.

Разгледахме двореца, но аз останах силно разочарована. Голяма част от легендарните богатства бяха отмъкнати от мародерите на аятолах Хомейни. Останалото бе изпотрошено. Нищо не подсказваше за някогашното шахско присъствие тук, ала екскурзоводът ни описа греховното разхищение, което е царяло тук, а после ни накара да погледнем съседните бедняшки квартали и да се запитаме как е могъл шахът да тъне в разкош и богатство сред мизерията на народа. Вървяхме през пусти зали, надничахме в полуобзаведени стаи, а около нас дивееха немити и безнадзорни дечурлига. Най-интересното място се оказа щандът за ислямска литература.

Макар че разходката ни бе съвършено безсмислена, аз и Махтоб я отчетохме като един ден по-малко от престоя в Иран.

А времето като че ли беще спряло. Двете с Махтоб бленувахме да се върнем в Америка.

Някъде към средата на втората седмица от ваканцията ни Реза и Есей ни накараха да се почувстваме за малко у дома. Един от най-хубавите спомени на Реза за престоя му с нас в Корпус Кристи бе Денят на благодарността. Сега той ме запита дали не бил искала да приготвя пуйка за вечеря.

Бях очарована. Направих списък на необходимите ми продукти, а Реза прекара цял ден в пазаруване.

Пуйката беше мършава, недоскубана, с вътрешности, глава и крака. Въпросната птица се оказа голямо предизвикателство за кулинарните ми способности и аз доста се измъчих, докато я приготвя. Макар и мръсна, кухнята на Есей бе направо стерилна в сравнение с тази на Амех Бозорг и аз с удоволствие се заех да приготвя истинска американска вечеря.

Есей нямаше тава за печене и никога не бе използвала фурната на газовата си печка. Трябваше да нарежа пуйката на парчета и да ги пека в отделни котлета. Ангажирах и Муди, и Реза, непрекъснато сновях между кухните на Есей и Амех Бозорг, за да се разпореждам какво да правят.

Трябваше да измислям цял куп заместители. В соса ми се слага градински чай, но използвах една местна подправка и прясна целина, която Реза откри след неколкоча-сово обикаляне из пазара. За плънката изпекох една франзела. С помощта на дървена бъркалка прекарах картофите — рядък деликатес в Иран — през едно сито, след което ги доразмачках да станат на пюре.

Ужасно ми липсваха кухненските условия, на които бях свикнала. Нямаше, ръкохватки за съдовете, нито хавлиени кърпи — иранците дори не подозират за съществуването им. Липсваше и восъчна хартия или фолио — иранците използват вестници. Намерението ми да приготвя ябъл-ков сладкиш се провали поради липсата на тавичка, затова направих друг десерт с ябълки. Трябваше да налучквам температурата на фурната, защото не можех да дешифрирам означенията на ключовете на печката, а тъй като Есей никога не беше ползвала фурната, за нея печката криеше същите загадки.

Крайният резултат от целодневните ми приготовления се оказа суха, жилава и доста безвкусна пуйка, но Реза, Есей и техните гости я харесаха и трябваше да призная пред себе си, че в сравнение с мръсните и мазни ирански ястия това беше истинско угощение.

Муди се чувстваше страшно горд с мен.

Най-после настъпи и последният ден на гостуването ни. Маджид настоя да прекараме сутринта в парка Меллат.

Идеята бе прекрасна. Маджид беше единственият симпатичен човек от семейството на Амех Бозорг — единственият, в чийто поглед грееше живец. Маджид и Зия, който ме бе впечатлил силно на летището, бяха съдружници — притежаваха фирма за производство на козметика. Основният им продукт бяха дезодорантите — нещо, от което в къщата на Амех Бозорг нямаше и помен.

Изглежда, бизнесът даваше възможност на Маджид да разполага с много свободно време и той го използваше, за да се забавлява с децата. Той беше единственият възрастен човек, който изобщо им обръщаше някакво внимание. С Махтоб го наричахме „смешника“.

В парка отидохме само четиримата — Маджид, Муди, Махтоб и аз. Струваше ми се, че това е най-приятният завършек на двете сякаш безкрайни седмици тук. Двете с Махтоб вече брояхме и минутите, които ни деляха от отпътуването.

Паркът бе истински оазис — зелени площи с пръснати сред тях цветни градини. Махтоб преливаше от щастие, че може да се налудува на воля. Двамата с Маджид тичаха пред нас, а ние с Муди бавно ги следвахме.