Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

След дългия ден, изпълнен с дела и молитви, завръщането на Баба Хаджи предизвикваше истински хаос. Изскърцването на тежката желязна порта в десет вечерта даваше сигнала за тревога.

— Баба Хаджи! — извикваше някой и предупреждението бързо плъзваше из цялата къща. Денем Зохре и по-малката й сестра Фереще се покриваха с кърпи, ала прибирането на баща им ги караше бързо да се забулят и с чадори.

На петия ден от гостуването ни у Баба Хаджи Муди ми каза:

— Трябва да започнеш да носиш чадор и вкъщи.

— Няма! — отвърнах. — Преди да дойда тук, и двамата с Мамал казвахте, че вкъщи не е нужно да ходя покрита, че щели да ме разберат, защото съм американка.

Муди продължи:

— Баба Хаджи е много ядосан, че не си покрита. Това е неговият дом.

Гласът на Муди звучеше само наполовина извинително. В него се долавяше властност — едно доста заплашително качество. Добре познавах тази особеност на неговия характер, защото и преди се бях опълчвала срещу нея. Тук обаче, в неговата родина, сред неговите близки, нямах никакъв шанс за успех. Всеки път, когато се покривах с омразното наметало, за да се явя пред Баба Хаджи, си повтарях, че скоро си тръгваме за Мичиган — в моята страна, при моите близки.

Дните минаваха и Амех Бозорг ставаше все по-недружелюбна. Оплакваше се на Муди от разточителния ни американски навик да взимаме душ всеки ден. Подготвяйки се за нашето пристигане, тя бе отишла да се изкъпе в обществената баня — ритуал, който продължава цял ден. Оттогава насам не се бе къпала и очевидно не възнамеряваше скоро да повтори тази церемония. Тя, както и останалите членове на семейството, се обличаха в едни и същи мръсни дрехи въпреки ужасната жега.

— Не може да се къпете всеки ден! — сопна му се тя веднъж.

— Така сме свикнали — отвърна й Муди.

— Не може! Така измивате горния слой клетки на кожата и ще се простудите — сряза го тя.

Спорът приключи безрезултатно. Ние продължихме да се къпем всеки ден, Амех Бозорг и семейството й продължиха да вонят.

Невероятно — въпреки че много държеше на хигиената, Муди сякаш не забелязваше мръсотията около себе си, макар често да му обръщах внимание на това.

— В ориза има буболечки — оплаках му се аз.

— Невъзможно! — отвърна той. — Внушила си си, защото тук не ти харесва.

Същата вечер скришом разрових чинията си, събрах няколко черни буболечки и ги изсипах в чинията на Муди. Тъй като се смята за връх на неучтивостта да оставиш дори няколко трохи храна, а Муди нямаше никакво желание да проявява непочтителност, той изяде буболечките и схвана намека ми.

Муди не забелязваше също така и отвратителната смрад, която се разнасяше из цялата къща, когато Амех Бозорг заявяваше, че трябва да прогони нечестивия. За целта тя гореше миризливи черни семена в нещо като решето. Със същото приспособление приготвяше и ориз по ирански, защото при него топлината трябва да се разпредели равномерно, за да се образува препържената корица. В ръцете на Амех Бозорг обаче — пълно с полуизгорели семена и разнасяно из всички ъгълчета на къщата, — въпросното решето се превръщаше в уред за мъчение. Муди ненавиждаше смрадта точно толкова, колкото я ненавиждах и аз.

Понякога Махтоб се заиграваше с децата, които ни идваха на гости, използвайки някоя и друга дума на фарси, ала обстановката й бе толкова чужда, че тя все гледаше да е по-близо до мен и заека си. Веднъж, за да минава времето, взе да брои ухапванията от комари по лицето си. Бяха двайсет и три. Всъщност цялото й тяло бе покрито с червени подутини.

Колкото повече дни минаваха, толкова повече Муди забравяше за мен и Махтоб. Отначало ни превеждаше всичко, дори и най-незначителната забележка. После обаче спря. Показваха ни на гостите, след което трябваше да седим с часове и да се правим на доволни, въпреки че не разбирахме нито дума. Минаха няколко дни, през които единственият човек, с когото говорех, бе Махтоб. Двете заедно чакахме — бленувахме — мига, в който ще се върнем у дома в Америка.

На печката непрекъснато вреше някакво ядене, за да може всеки да задоволява глада си по всяко време. Виждах как домашните минаваха покрай тенджерата, опитваха от храната с големия черпак, а тя капеше от устата им обратно в съда или направо на пода. По пода и килимите се виеха захарни пътечки, които небрежните любители на чай оставяха след себе си. И банята, и кухнята гъмжаха от хлебарки.

Почти не се хранех. Амех Бозорг готвеше предимно хореш с агнешко за вечеря, като щедро използваше така наречения домбе. Това е мехур с диаметър около четирийсет сантиметра, пълен с лой. Виси под опашките на овцете и се поклаща при всякое движение. Има вкус на мърша, който допада на иранците и служи за по-евтин заместител на мазнината за готвене.