Фредрик Бакман - Бьорнстад

Амат залита между прегръдките и потупванията по гърба и чува как самият той реве с цяло гърло „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД“, докато дробовете му не започват да горят, чува как пеенето му кара и други хора да запеят, защото искат да са част от всичко това.

Опиянението карбонизира кръвта му, ендорфините кипят. През главата му минава мисъл, която ще си спомня и впоследствие: „Как е възможно някой да преживее нещо такова, без да си помисли, че е безсмъртен?“.

Мира подрежда в столовата. Мая и Ана излизат от тоалетната, преоблечени и гримирани, засмени и развълнувани.

– Аз... довечера ще спя в Ана. Ще... учим – усмихва се Мая.

Дъщерята лъже, разбира се, а майката лъже, като се преструва, че не разбира. В момента са в този период от живота, когато се притесняват поравно една за друга. След детството тийнейджърските години предлагат известно равенство в това отношение, след което везните ще се наклонят и Мая ще порасне достатъчно, че да се притеснява за родителите си повече, отколкото те за нея. Скоро тя няма да е малкото момиче на Мира, Мира ще е малката майка на Мая. Не се иска много, за да пуснеш детето си на свобода. Иска се всичко.

Петер влиза в офиса на шефа. Вътре е пълно със залитащи възрастни мъже, вече пияни.

– А, търсих я! – виква Фрак и се запътва, олюлявайки се, към него, гол до кръста, и взима ризата си от ръцете му.

Петер го зяпва.

– Повече да не съм чул, че внасяш алкохол в съблекалнята на играчите. Те са деца, Фрак.

– Уф, не са ДЕЦА, Петер, стига! Остави момчетата да празнуват!

– Оставям ги да празнуват, големите мъжа са тези, които трябва да имат някакви граници.

Фрак пропъжда думите му с ръка сякаш са досадни насекоми. Зад него двама мъже с бутилки бира в ръка водят оживена дискусия за играчите от първия отбор. Описват един нападател като „толкова тъп, че не може дори хляб да си купи, без някой да го напътства“, после казват за един вратар, че „тоя няма акъл, щом се ожени за мацка, за която всички знаят, че преди това е спала с половината отбор, а след това вероятно и с другата половина“. Петер не е сигурен дали мъжете са спонсори, или просто приятели на Фрак, но е чувал такива разговори хиляди пъти и все още не може да свикне с йерархията тук вътре. Играчите могат да псуват съдията, но никога треньора, треньорът може да критикува играчите, но никога спортния директор, спортният директор не критикува президента, президентът – ръководството, а ръководството – спонсорите. Най-отгоре стои групата костюмирани мъже в тази стая, които говорят за играчите съвсем безсрамно, все едно става дума за състезателни коне. За продукти.

Фрак подръпва ухото му любвеобилно, за да го разсее:

– Стига си се цупил, Петер, това е твоята вечер! Помниш ли как преди десет години каза, че ще разработиш детската школа? Как каза, че един ден ще имаме юношески отбор, който ще може да се мери с най-добрите в страната? Тогава ти се смяхме. Всички ти се смяха. А сега сме тук! Това е ТВОЯТА вечер, Петер. ТИ направи това!

Петер се измъква от хватката, която пияният и щастлив Фрак опитва да му приложи. Останалите спонсори гръмогласно сравняват белезите и изкуствените си зъби, наследство от собствените им хокейни кариери. Никой не се обръща към Петер. Той няма белези, не е губил зъби, никога не се е бил. Насилието никога не е било в кръвта му.

Един от членовете на ръководството, залят с бира шейсетгодишен изпълнителен директор на фирма от вентилационния бранш, започва да подскача наоколо, тупва Петер по гърба и се засмива:

– С Фрак се срещнахме с общинарите! Те бяха тук днес! Неофициално мога да ти споделя, че нещата изглеждат СТРАШНО обещаващо за новата ти еспресо машина!

Петер въздъхва и се извинява. Излиза в коридора. Вижда Давид и всъщност се чувства облекчен. По принцип високомерното отношение на треньора на юношите го влудява, но сега той е единственият трезвен човек наоколо.

– Давид! – виква той.

Давид продължава нататък, без да го удостои с поглед. Петер притичва след него.

– Давид! Къде отиваш?

– Ще гледам записа от мача – отговаря треньорът механично.

Петер се засмива.

– Няма ли да празнуваш?

– Ще празнувам, когато спечелим финала. Затова ме назначихте. За да го спечеля.

Държи се дори по-арогантно от обикновено. Петер въздъхва и пъха смутено ръце в джобовете си.

– Давид... стига. Знам, че двамата невинаги сме на едно мнение, но това е твоята победа. Заслужи я.

Давид присвива очи, кимва към офиса, където са спонсорите, и отговаря: