Петя Божилова - Жега в Мадрид

— Ида, петленце!

Стъпи решително на пода, затвори очи и произнесе твърдо на глас:

— Днес ще бъде прекрасен ден, пълен с добри чудеса! Благодарен съм!

Откакто се помнеше, казваше тези думи сутрин. Дядо му Дельо го беше научил. Още не можеше да казва «р», но изричаше вълшебното заклинание с дядо си, а отвън, под малкото прозорче, кукуригаше гащат петел. Не знаеше на кого благодарят. Твърдо вярваше обаче, че настъпващият ден ще бъде пълен с чудеса и за двамата.

Почука на вратата на Чавдар, но никой не му отговори. Продължи да тропа, по-силно и настойчиво. След няколко минути отвътре се чу неволно ръмжене:

— Върви! Аз ще закъснея!

— На строежа знаят ли?

— Ебал съм ги! Излъжи ги нещо!

Делян пое дълбоко въздух и стисна зъби, но не каза нищо. Безсмислено беше да воюва с поредния махмурлук на хлапака. Тази вечер щеше да си дойде чичо му Калоян. По-добре да опита да разговаря с него.

След час беше на строежа. До започването на работния ден имаше още време, но Делян обичаше да бъде по-рано на работното място. Отвори малката стаичка на приземния етаж, която им служеше за съблекалня. Влезе в нея и се усмихна доволен.

Алваро, техният отговорник, беше вече минал и голямата хладилна чанта до вратата беше заредена до горе с минерална вода и безалкохолни напитки. До вечерта работниците щяха да я изпразнят до дъно. Без ледената течност не биха издържали на напрегнатата работа в мадридската августовска жега.

Облече работните дрехи, запали цигара и погледна часовника си. Украинецът Олег и боливиецът Ервин трябваше всеки момент да пристигнат. Знаеше, че ще бъдат точни. На тях можеше да се разчита.

Излезе навън и огледа къщата, която строяха. С голите, недовършени стени и наеженото метално скеле, тя приличаше повече на сюрреалистичен паметник, отколкото на жилище.

— Как си, приятелю? — тупна го по рамото широка мечешка лапа.

— Здравейте! — усмихна се Делян на изправилите се до него едър рус украинец и дребен, мургав боливиец. Унесен в мислите си, не беше усетил кога са пристигнали.

— Чуди се с коя песен да започнем — ухили се Ервин. — Хайде, дай ти тон за песен!

Лицето на Олег остана сериозно, само ъгълчетата на голямата му уста потрепнаха издайнически.

— За коя песен?

— Ти дай тон, а после ще видим за коя песен!

Усмивката на Ервин беше станала толкова широка, че дребното му лице сякаш се загуби в нея. Той изпадаше във възторг от вицовете, които Делян им разказваше, за да върви по-леко работата. Дребосъкът схващаше от половин дума чепатия български хумор, а старшинските «бисери» го караха да се смее така, че от малките му искрящи очи потичаха сълзи. Помнеше ги всичките и с удоволствие ги вмъкваше в ежедневните им разговори.

Делян сложи ръка на слабото му, жилаво рамо.

— Песента си я знаем, пеем я вече четвърти месец — поклати той глава и загрижено добави: — Лошото е, че днес ще я пеем само на три гласа!

— От къде започваме? — беше единственият коментар на боливиеца.

— Трябва да довършим днес предната стена. Обаче ще ни е трудно без втори помощник.

Олег също погледна към Ервин. И днес слабичкият дребосък трябваше да бърка сам цимент и пясък за двама майстори-зидари.

— Ще се справим! — отсече украинецът. — Качваме всичко на площадката и започваме.

Тримата мъже мълчаливо се заловиха за работа. Делян и Олег опънаха тънкия канап и сръчно заредиха малките оранжеви тухлички. Собствениците искаха къщата отпред да бъде неизмазана и двамата майстори се стараеха фасадната стена да стане както трябва. От време на време единият от тях спираше и помагаше на боливиеца да направи циментовия разтвор, след това продължаваше да реди тухлите по канапа. Дребничкият Ервин сновеше пъргаво като совалка, а малките му ръце не спираха. «Колко бързо се научи! А само преди няколко месеца не знаеше какво е гипс, какво е цимент.»

Малката, блестяща от чистота уличка пред къщата се беше събудила и лека полека се приготвяше за поредния жарък августовски ден. Възрастният съсед от дясно разходи красивото си златисто коли, купи по един брой ЕЛ ПАИС и АБС и се прибра, за да изпие сутрешното кафе с пържени понички на верандата. Павилионът за сладолед и бонбони отсреща беше вдигнал металните щори. Пълната, бъбрива и вечно ухилена Палома вече даваше първата кутия със сладолед на десетгодишния Карлос. Къдрокосият, загорял хлапак, който живееше с родителите си в голямата къща с басейн от ляво, купуваше всяка сутрин няколко кутии със сладолед и сладкиши. След обяд той канеше тумба хлапета, които до залез слънце скачаха в басейна като жабчета, а на другата сутрин купуваше нови кутии сладолед за следобедна закуска. Младичката, стеснителна Етел отвори хлебарничката до павилиона на Палома и започна да мие тротоара пред голямата стъклена витрина. От време на време момичето хвърляше крадешком погледи към тях, но щом очите й срещнеха погледа на Делян, загорелите й бузи ставаха тъмночервени и тя свеждаше глава.