Петя Божилова - Жега в Мадрид

«Как го прави? Сигурно затова е толкова търсен адвокат». Стефан се беше дипломирал само преди броени месеци, но вече имаше клиентела, с която не можеха да се похвалят много адвокати с дългогодишна практика.

От тонколоната се разнесе гласът на АББА. Мара се заслуша в четирите мелодични гласа, които преливаха в познатия рефрен: «The winner takes it all» [1] «Победителят взема всичко» «Затова ли всеки се бори за някаква победа? Един дава мило и драго да надвие немотията, друг се бори да блесне в професията… Трети, като Делян, се бори със самия себе си и все не може да победи…»

Отпи няколко глътки от ледения джин с тоник, с който Николай щедро беше напълнил чашата й. «Не» — отговори тя на немия въпрос в очите на Диана и стисна успокоително ръката й. Не скучаеше, хубаво й беше, просто тази вечер не й се разговаряше. Това не беше характерно за нея. Рядко потъваше в «черна дупка», но ако все пак хлътнеше в такава, се вземаше в ръце и излизаше решително на светло. «Много се изморих днес на работата. Колко часа ми се събраха пред монитора? Десет? Или дванадесет?» Отпи още няколко глътки от чашата и усети как лека омая замъгля очите й, а вдървеният й от напрежение и умора гръб приятно се отпуска.

— Can you feel the love tonight? [2] «Усещаш ли любовта тази нощ?» — гальовно я попита гласът на Елтън Джон от тонколоната.

Сините очи на Николай, вперени в нейните, се бяха превърнали в големи нощни теменуги. Мара се вгледа в тях, но видя други, по-тъмни очи, над които падаше немирен тъмен кичур. Болката, която я прониза при тази гледка, беше толкова силна, че самата тя се учуди. «Явно се притеснявам за Делян повече, отколкото трябва! Последното му писмо беше по-кратко и по-лаконично от другите. Споменаваше, че има проблеми на работата и в квартирата, но не пишеше нищо по-конкретно. Утре ще му се обадя по телефона да разбера какво става», реши тя, стана от масата и се усмихна на Диана и Коци.

— Трябва да тръгвам.

Николай вече се беше изправил с ключовете на джипа в ръка.

— Ще ме хвърлиш ли преди това на един адрес?

Д-р Михова държеше в едната си ръка лекарската чанта, с която никога не се разделяше, а в другата — телефона и диктуваше адреса на болното дете на шофьора на линейката.

Час по-късно Мара отключи входната врата на апартамента и влезе безшумно в тъмното антре. Лампата в трапезарията светеше. Ивана седеше по тънка лятна нощница на дивана и четеше книга.

— Нали съм ти казала да не ме чакаш! Не съм вече малка!

Едва изрекла тези думи, Мара седна до майка си и се сгуши в нея, както правеше Росен. Ивана я помилва по разпиляната коса, но не попита нищо. Знаеше, че когато реши, голямото й малко момиче ще излее всичко, което й тежи на душицата.

— Татко спи ли?

— Заспа преди малко… Гладна ли си?

— Не съм.

Мара се надигна и целуна Ивана по бузата.

— Лека нощ, мамо!

— Лека нощ, Маре! Приятни сънища.

Ивана въздъхна и затвори книгата, която за сетен път препрочиташе. Беше романът «Време разделно» на Антон Дончев, едно от любимите й заглавия. Госпожа Ивана Вълканова винаги го включваше в списъка на творби на български писатели, които нейните ученици задължително трябваше да прочетат.

Влезе на пръсти в малката спалня. Илия спеше дълбоко, легнал на гръб, отхвърлил лекия чаршаф и отпуснал ръце над мургавата си глава. «Така спят бебетата… Само невинните бебета и хората с чиста съвест като неговата…» Измъкна внимателно завивката изпод едрия му гръб и грижовно го зави. На сутринта щеше да захлади. «Как можахме да забравим, че днес е Илинден?», укори се тя за пореден път. «Така е, като нямаме изграден навик от деца да почитаме църковните празници…» Мисълта й се прехвърли в другата стая при Марето. Какво ли я измъчваше?…

Загаси нощната лампа и притихна, заслушана в песента на щурците, която нахлуваше през широко отворения прозорец. Знаеше, че дълго няма да може да заспи.

— Само да ми паднеш, петленце! — изпъшка Делян и се обърна на другата страна — Опашчицата ще ти оскубя!

Матракът на широкото легло изскърца под тежестта му. Знаеше, че трябва да става. Също така знаеше, че точно след тридесет минути петльовото кукуригане пак ще се разнесе от телефона и няма да спре, докато той не стане и не натисне копчето.

Откъм отсрещния ъгъл се чу тихото жужене на вибриращия телефон и след това повторно ясно «Кукуригу-у-у» изпълни малката стаичка. Делян протегна ръка, но етажерката беше далече. Той си го знаеше. Нали точно затова беше оставил телефона си на нея, за да не може да го угаси и да заспи отново. «Как съм се отпуснал! До миналата година тичах всяка сутрин по три километра!»