Джозеф Хеллер - Портрет на твореца като стар

Бих могъл да ви дам безброй примери за това, което току-що обясних, но мисля, че няма да ви се понравят. На него също. Пота не би се зарадвал да ги чуе отново, а Поли не би ги харесала, написани на хартия. Всъщност, тази книга не е за нея, а за него: нещо като художествен трактат за един живот, отдаден на литературата. Но Поли едва ли би го възприела в тази светлина.

Пота можеше да я слуша с вкаменено лице и стъклена невъзмутимост, сякаш не му говореше на него, докато тя загрееше. Или пък рязко се включваше в разговора с въпроси: „Е, и какво от това?“, или: „Защо ми го казваш?“ Беше измислил и усъвършенствал и друга подличка тактика: щом започнеше да приказва, внезапно й изреваваше с цяло гърло „КАКВО?!“, сякаш горката женица непростимо нарушаваше спокойствието му, а той, потънал в дълбок размисъл, не можеше да понесе подобно разсейване. Неочакваният крясък винаги постигаше желания ефект — Поли стреснато преглъщаше, промърморваше покорно: „Всъщност, няма значение“ и бързаше да се оттегли. А той усещаше със спотаена злоба, че е спечелил нова точка в безкрайните търкания помежду им. Отдавна вече не я караше да повтаря това, което неразбрано му подвикваше от съседната стая. Разбира се, с изключение на случаите, при които забравяше. В крайна сметка, опитваха се да намерят златната среда и да постигнат разумен компромис.

Което, естествено, носеше страдания и на двамата.

Поли имаше заоблени, покрити със ситни лунички бузи, над които надничаха сини като метличина очи. В ъгълчетата на клепачите се очертаваше ситна мрежа от бръчици, но кой ли й обръщаше внимание? Защото тази книга е за един известен писател на почтена възраст, който искаше да увенчае края на кариерата си с постижение, с успех, достоен за похвала, а не с безпомощното скимтене на някакъв си уморен и изчерпан старец, което можеше да му донесе единствено съжаление и обида.

Ние двамата — той и аз, не разполагаме нито с времето, нито с търпението за написването на тромава, досадна книга, изпълнена с подробни описания на места и герои, въпреки че благоговеем пред подобни творби, създадени от величия като Толстой, Пруст и Джойс (не претендираме за изчерпателност). Разбира се, и Дикенс, той е заслужил своето място в Пантеона на славата дори само заради едно-единствено сравнение: „Самотен като стрида“.

Подробното описание на сцени, местности и характери изисква време и енергия, изтощава, а и невинаги е необходимо. Най-лошото обаче е, че нашата сила не е в тази област. Не ни бива и в създаването на заплетени екшън-сюжети. Поради което нямаме Бог знае какви успехи в киното.

Поли често беше чувала Пота да цитира една мисъл на Фройд, според която човек е щастлив, само когато е способен да обича и да работи. Но напоследък и двамата виждаха, че Пота нямаше особен успех и в двете начинания. За Поли беше облекчение, че той вече не демонстрираше предишната си сексуална настойчивост, енергия и изобретателност, които размахваше като знаме в началото (а и тя също), през първите няколко години на тяхната взаимна и разюздана любовна връзка. Всъщност, през първата година или, по-скоро — през първата половин година… Широко рекламираното хапче за мъжка потентност отначало изпълни душата й с ужас, тъй като очакваше, че той моментално ще се възползва и ще скочи отгоре й като побеснял сатир, какъвто беше в миналото — без да се съобразява с хроничния артрит, който често сковаваше врата и бедрото й, без да обръща внимание на възпалението в раменната й става, забравил, че тя е в критическата и прекомерното разтягане на дълго неизползваните мускули и напъването на ставите води до остра болка и има пагубно влияние върху задоволяването на нейните сексуални желания. Забравил също, че и двамата са лишени почти напълно от благословените течности на възбудата, благодарение на които някога всичко се получаваше чудесно.

Фактът, че той не прояви интерес към новото чудо на потентността, донесе на Поли огромно успокоение. Програмата на близостта помежду им продължи да се развива според ритъма, определен от природата: два пъти в седмицата, веднъж седмично, веднъж на две седмици. Актът неусетно се превръщаше в кротък, механичен и все по-обикновен ритуал с ограничен брой благоприятни финали, винаги необичайни, но не и непредвидени. Пота, който изпитваше благородна завист към съперниците си, беше подразнен до възхита от израза на Джон Ъпдайк в „Беч на брега“ 4 4 Bech at Bay. , отнасящ се за един мъж, надхвърлил седемдесетте, който се чифтосвал с двадесетгодишно момиче: „… и те се справиха с това“. Според Пота подобна скъпоценност струваше повече от всички рубини на света и заслужаваше да намери място в Пантеона на славата, а не само в един банален бележник с цитати.