Джозеф Хеллер - Портрет на твореца като стар

Последният роман на Пота (според някои „най-добрият“ след първия) излезе преди година и половина, малко след като той навърши седемдесет и три години. Рецензиите бяха почти единодушно почтителни (нещо, доста разочароващо), а продажбите — леко над предвижданията (което също бе разочароващо).

В началото на кариерата си беше изживявал и далеч по-добри дни. Романите му се посрещаха с аплодисменти, а възторжените отзиви на критиката не само ги изстрелваха в челото на класациите за национални бестселъри, но и ги задържаха във въпросните класации в продължение на месеци. Това вече не се случваше. Обикновено изминаваше поне година, преди да се залови със следващата си творба. Процесът вървеше неусетно, дните му бяха изпълнени с приятните вълнения, съпътстващи всяка публикация — реклама на съответното заглавие в страната, задължително присъствие при издаването му в чужбина. Потънал в егоцентричното задоволство от успешния труд, в съзнанието му постепенно зрееше идеята за следващата творба, душата му тръпнеше от нетърпение. Но сега, година и половина след последния му роман, Пота не разполагаше нито с тема, нито с фабула, нито с ясна идея за бъдещето. Понякога с тъга си мислеше — може би беше живял прекалено дълго и се беше справял прекалено добре. Подобно на връстниците си, беше поел по дългия и стръмен път към славата и успеха. Беше се борил, беше страдал, беше копнял за завидна съдба и обществено положение, което да го направи прочут, признат, приет, асимилиран и… близък. Така беше.

В крайна сметка един нов талант можеше да се открие само веднъж. И той едва ли будеше възхищение повече от веднъж.

Поли тайно и крадешком го изучаваше, размишляваше за него, за себе си. Тя го обичаше по-силно, отколкото той можеше да си представи. По тази причина се чувстваше добре, когато той се радваше на добро здраве и весело настроение. Действително нямаше представа как би могла да живее без него, ако някога й се наложеше. Първият й съпруг, самонадеян и снизходителен към околните, благодарение на неочаквания и за двамата успех в бизнеса, неизбежно беше отстъпил пред изкушенията на охолния живот и постепенно промени отношението си към нея. Това стана явно, след като и последното от децата им напусна родното гнездо: тогава той започна да изразява открито недоволството си от нея, наричайки я стара, ограничена и тъпа. Всяко от тези обвинения болеше, защото тя ги приемаше лично и буквално. За нашия разказ обаче нямат значение нито името на този първи съпруг, нито бизнеса му. Едва ли ще се наложи да го споменем отново.

Поли нямаше как да се погледне отстрани, за да разбере, че според обективните прагматични възгледи на Пота нито една съпруга не е чак толкова тъпа и отегчителна, колкото жената, обект на последните му извънбрачни увлечения. А що се отнасяше до потискащата тема за нейната възраст, Пота се прояви като истински джентълмен: още в началото на поредната им любовна игра, той я приласка с един колкото обикновен, толкова и искрен комплимент:

— Знаеш ли, Поли, за мен задникът ти е все така привлекателен, както на млади години…

Това бяха може би най-хубавите мъжки думи, които Поли беше чувала през живота си. И до днес беше твърдо убедена, че е така.

Всъщност, тя наистина имаше или по-скоро беше имала хубав задник. Защото времето и продължителността на брака им неусетно бяха променили похотливата жар, с която в началото задоволяваше неговото сластолюбие. Бракът и средната възраст оказваха подобно влияние върху жените, мислеше си понякога той. Вярно, тя не беше изключителна, но на този етап от живота му това беше още едно, при това немалко, достойнство. След три брака и безброй романтични авантюри между тях и успоредно с тях, той беше имал предостатъчно жизнени, безгрижни жени, които бяха млади, блестящи и… необикновени.

Всеки ден тя страдаше, защото разбираше, че е изнервен и обезсърчен и не може да се залови с онова, към което неистово се стремеше. Общителна и уравновесена по характер, тя вече бе забелязала, че окуражителните й подмятания от сорта на „Още ли не си свършил книгата“, предизвикваха реакции, коренно противоположни на очакванията й. Престана с подмятанията, освен когато забравяше. При нея обикновено напираше желанието да му каже много повече неща, отколкото той беше готов да чуе, защото беше добронамерено бъбрива. По тази причина често попадаше в омагьосания кръг на „Параграф 22“: или да се въздържа да споделя с него неща, които много би искала да сподели с някого, което всъщност означаваше да се откаже от правото си да говори, или да рискува бурен скандал от негова страна, изпълнен с обиди, когато му досаждаше с приказки. И двете възможности й се струваха несправедливи.