Богомил Райнов - Само за мъже

— Сега не смея да го безпокоя.

— А кога ще смеете?

— Елате следобед.

Отивам следобед, колкото да видя на практика дали не са настъпили някакви изменения в тоя старинен обред — разтакаването. Оказва се, че всичко си върви точно по традицията.

— Няма да може да ви приеме днес.

— А утре.

— Нито утре.

— Но все пак някога ще трябва да ме приеме…

— Елате в приемния ден. Петък следобед.

Отивам в петък следобед, и то по-раничко, за да изпреваря другите посетители. В канцеларията наистина се оказва само русият айсберг.

— Ще трябва да почакате — обявява хладно айсбергът. — Не е дошъл.

— Така ли спазва приемния ден? — запитвам, колкото да се намирам на приказка.

— Може и за това да напишете във вестника — подхвърля секретарката.

— Добра идея — кимам. — Ще се възползувам от предложението ви.

— Вие какво, шегувате ли се? — поглежда ме тя неприязнено. — Има обед с чуждестранна делегация. Да не си въобразявате, че само вас чака.

Аргументът е сериозен и аз добре го запомням, понеже бива повторен пет пъти, след като на неравни интервали се явяват още петима посетители. Съвсем дребна цифра за един приемен ден. Вероятно гостоприемството на шефа отдавна е добило популярност.

Седим си прочее шестимата в топлата компания на айсберга, който закръгля бройката на нещастното число седем. На всичко отгоре айсбергът не разрешава да се пуши. Аз единствен пуша, и то — мислено. Когато пушиш мислено, това те освобождава от необходимостта да използуваш пепелник, а също и от изкушението да ругаеш мислено. Както казваше Петко, влезеш ли в кавга с противника, почнеш ли да си ядеш нервите, значи противникът вече те е победил. Аз лично съм отредактирал тая максима по-просто: защо трябва сам да се ядосваш, когато можеш да ядосаш другия. Така че седя, пуша мислено и чакам продължението.

Един час преди края на работното време Неуловимият идва. Малко по-различен е от онова, което съм си представял, но не по същество. Изобщо не е от деспотичния п високомерен тип, а от другия — учтивия и хладно-безучастния. Благоволява дори да кимне бегло в неопределена посока, сякаш казва: ето го поздрава ми, поделете си го, както намерите за добре. Сетне изчезва в кабинета, сподирен от секретарката. Айсбергът се бави вътре цяла вечност, но все пак излиза най-сет-не, понеже кабинетът няма друг изход, и извиква един от шесторката. Това не съм аз.

— Бях първият… — напомням кротко.

— Другарите са записани по-рано.

— А защо не ме записахте оня ден?

— Другарите са записани по-рано — настоява айсбергът.

— Добре — отстъпвам. — Все пак опитайте да обясните на шефа си, че този път ще го чакам докрай.

Секретарката не си дава труд да отговори, обаче след някое време намира повод да хлътне в кабинета. Това не скъсява чакането ми. Едва след като петимата един по един биват отпратени, идва и моят ред. В интерес на истината съм длъжен да отбележа, че когато най-сетне получавам разрешение да вляза в светая светих, работното време е минало.

Очаквам да ме приеме неприязнено, но той е учтив. Хладно учтив.

— С какво мога да бъда полезен?

Обяснявам с какво.

— Нали ви пратихме писмо? Защо го писахме това писмо, щом отново ще ни поставяте същия въпрос?

— Изглежда, не сте забелязали, че в писмото липсва отговор на въпроса ни.

— Не допускам — отвръща сухо шефът. — Разбира се, аз не съм го писал собственоръчно, но не допускам.

— Място за допускане няма — позволявам си да кажа. — Писмото е налице.

— Добре, да не спорим — забелязва все тъй сухо началството. — Идете утре при секретаря и с него ще изясните всичко.

— Вече бях там. И ако ви чакам цяла седмица, то не е за да ме пращате отново на същото място.

Той ме поглежда с лека изненада, сякаш учуден от арогантното ми държане.

— Вижте — казвам, — не мислете, че умирам да правя компания на секретарката ви, нито че държа на вашия отговор. Нещата са достатъчно ясни на редакцията и без вашите пояснения. Спазвам просто обичайния ред, защото утре, когато пусна материала срещу вас, може да възразите, че не съм се обърнал предварително към вас.

Усещам, че думичката „срещу“ е подразнила неприятно ухото му. Той се размърдва неудобно на стола и поглежда миниатюрното съоръжение, което нехайно държа в ръка.

— И магнетофон сте взели…

— Това е в общ интерес — обяснявам. — Иначе може да кажете, че съм изопачил някоя фраза.

— Но аз не съм готов да давам изявления пред магнетофон — произнася вече с нотка на безпокойство шефът. — Трябва да имам подръка справки, документи…