Богомил Райнов - Само за мъже

— Аз съм майката на Лиза.

И без да дочака реакцията ми, добавя:

— Вие сте нейният приятел, нали?

— Тук всички сме нейни приятели — отвръщам уклончиво.

— Но тя живее при вас.

— Да, ако имате предвид, че е на същия етаж. Всъщност живее при баща си.

— Баща й не ме интересува — бърза да заяви жената. — Искам да поговоря с вас.

И тая — същото. Не знам защо всички, които имат работа с Лиза, неизменно опират до мене.

Въвеждам я в хола с надеждата, че суровият климат на помещението ще окаже благоприятно въздействие върху краткостта на визитата.

— Тук не е ли неудобно? — запитва посетителката, като се оглежда.

— Напротив, съвсем удобно е.

Тя приема доста скептично уверението ми, озърта се наново към четирите врати, но сяда без повече възражения в едното кресло, без даже да подозира, че това е креслото на бившия й съпруг, докато аз заемам мястото на Неси.

— Навярно Лиза ви е говорила за мене…

— Казвала ми е, че има майка, нищо повече.

Жената приема и тази информация все тъй скептично, разкопчава палтото си, сякаш печели време, после внезапно минава към откровенията:

— Да знаете само какви грижи ми създава това дете!…

Дете ли? Естествено — при такава млада майка.

Младата майка освобождава главата си от кърпата, сгъва я грижливо и започва малко разпокъсано и с доста вметнати изречения да ме въвежда в проблемите си, произтичащи от трудния характер на това иначе добро по душа, обаче страшно вироглаво, странно, непрактично същество — нейната дъщеря.

Слушам търпеливо, но по едно време си позволявам да хвърля бегъл поглед върху ръчния часовник. Все пак трябва да ходя и в редакцията.

— Съчувствам ви — казвам, — само не разбирам какво очаквате от мене.

— Ами да я вразумите! Да й обясните, че трябва да се върне вкъщи.

— Но ако тя предпочита да живее при баща си…

— Че какъв баща й е той? Толкова време не се е сетил да я потърси. А сега, на стари години, понеже му трябва прислужница или болногледачка…

„Защо не обсъдите тия въпроси с годеника й“ — готвя се да кажа, но се сещам, че това намирисва на предателство. Тая наистина може да се изтърси при Илиев с всичкия си акъл и да почне да му доверява тайните на Лиза. Дребни тайни, като историята за някакво семейно бижу и за някакви връзки с изтървани типове, но все пак тайни.

— Ще поговоря с дъщеря ви — обещавам.

— Поговорете, но сериозно — напътва ме майката. — Вярвам, че поне вас ще послуша. Щом сте й приятел…

Вечерта Лиза се прибира. Както винаги при подобно завръщане, настроението й е доста потиснато.

— Аз съм лоша майка, Тони — доверява ми тя, след като оставя палтото и чантата си в килера.

— Добре, че ме подсетихте — промърморвам. — Одеве тук беше още една лоша майка — вашата.

И верен на обещанието си, предавам накъсо разговора.

— Как е посмяла! — възкликва дамата. — Не искам да я видя!

— Имах и още една визита — осведомявам я. — Вашият годеник дойде за размяната на квартирите.

— Каква размяна?

Наново се налага да я информирам. И тя наново кипва:

— Но това е нахалство. Той не може да ви прави такива предложения без мое съгласие.

— Почакайте — казвам. — В предложението му няма нищо такова, което…

— Смятайте, че не е имало такъв разговор, Тони. Аз ще се разбера с него.

— В никакъв случай! — предупреждавам я. — Това беше разговор между мъже.

— Мъже… — промърморил тя. — Ако не беше де-дето…

— Хайде, хайде! — ободрявам я. — Животът не е толкова лош. И Владо — също.

— Не съм казала, че е лош. Хората поначало са добри. Но това нищо не решава…

— Как ще решава, когато не са добри.

— Вие просто не разбирате…

— А вие кога го разбрахте това, че хората са добри? Тогава ли, когато оня там ви вкара в леглото си, вместо да ви вкара в института? Или по-късно, когато Миланов ви изгони? Или още по-късно, когато Лазар ви ограби? Или оная вечер, когато…

— Но не виждате ли, че това са налепи, външно загрубяване, ако щете, защитно загрубяване… А гласът на доброто е заложен у всекиго от нас…

— Ако имате предвид инстинкта…

— Инстинктът е в корема. И в подкоремната област. А другото е тук! — обяснява тя, като поставя ръка върху балкона си.

— Да, но вие забравяте най-горната етажерка, която разваля всичко — напомням, като почуквам леко черепната си кутия.

— Зависи — поклаща глава Лиза. — Зависи дали тази ваша етажерка е свързана със сърцето, или с ония, по-долните неща. Но сърцето всеки го има, Тони, и всеки чува гласа му.