Богомил Райнов - Тютюневият човек

Романът „Кръвожадни“ — първата книга от серията — излезе малко преди юбилея на Стария. И макар юбилеят тоя път да се състоя, върху тържеството легна сянката на току-що публикуваната творба. Това бе удар, възприет от баща ми като поражение, и то не от рода на тия поражения, които той бе свикнал да изживява и да преодолява. Защото ударът бе дошъл не преди, а след промяната, защото бе засегнал творбата, която смяташе за творба на живота си, и защото тоя живот вече почти се бе изнизал и бе смешно да се мечтае тепърва за нови колосални начинания.

— Ще изхвърлиш тая линия на развитие — успокоявах го. — Ще ги обособиш като отделни романи.

— Няма как, не може — отвръщаше Стария. — Ако си чел романите, ще видиш, че не може.

Може или не може, той не даваше външно вид, че е съкрушен, и аз дори не подозирах дълбочината на страданието му, додето веднаж не получих по пощата едно късо писмо от жената, която водеше домакинството му. Още пазя това писмо, в чиито откъслечни фрази ми се разкриваше състоянието на Стария: „От известно време г. Райнов е унил и отчаян. Безразлично му е всичко… боли го за романа «Кръвожадни», защото не излязъл това, което той желаел… Няма пред себе си поле за работа и се готви да умира. Все по-често говори за смърт.“

Баща ми, разбира се, не се готвеше да умира. Той не беше от хората, конто лягат и умират по свое желание. Обаче покрусата бе дълбока и му беше необходимо време, за да я изживее.

„Кръвожадни“ съвсем не бе първата творба, чиято публикация му носеше разочарования. По правило това се случваше с повечето от творбите му и не само защото не го задоволяваха с качествата си. Неговият издател, типичен бакалин в „света на бакалите“, се трудеше над ръкописите му с една фамилиарност, която граничеше с пълен произвол. Това, че някои книги по диктаторската воля на издателя излизаха с възможно най-безвкусни корици и понякога под измислени от самия издател заглавия, бе най-дребната злополука. Ръкописите бяха грубо и невежо съкращавани без всякакво допитване до автора. Нещо повече, случваше се те да бъдат и допълвани с произведения, неизлезли изпод перото на автора, както бе станало с отделни томове на „Приказки от цял свят“. Сред многобройните жертви на издателския вандализъм мъченическият ореол по право се падаше на „История на изкуството“, чийто общ обем бе съкратен с една дреболия от около две хиляди страници и чиято публикация за онзи, който познава оригиналния текст, се превърна в карикатура на първообраза. На всичко отгоре Стария бе системно мамен в хонорарите и в броя на тиражите и омотан в една тъй преднамерено оплетена мрежа от аванси и заеми. че никога не знаеше с каква точно сума е задължен на благодетеля, който имаше великодушието да издава книгите му. И все пак разочарованието с „Човекоядци“ [заглавието е така в изданието — А. И.] бе нещо неизмеримо по-тежко от обичайните ядове на миналото.

Стария винаги бе владял една проста, но ефикасна тайна: да лекува огорчението от една работа с увлечение по друга работа. Така постъпи и сега. Съсредоточи се върху трудовете си по изкуството и даде вид, че е забравил удара. Само че този удар не беше последният.

Към 1950 г. борбата срещу рецидивите на буржоазната идеология все повече се изостряше. Каквито и критики да са отправяни по-късно по повод някои тактически грешки на тая борба, тя бе необходима и неотменима като етап на развитие. Стария бе достатъчно почтен учен, за да се опитва да прокарва под формата на марксизъм неща, които не са марксизъм. Той си даваше сметка за редица недостатъци на своята „История на изкуството“ и без странично подканване се бе заел да я преработи върху основата на една научна методология. Но той не можеше да из върши повече от това, което бе по силите му, и то в момент, когато никъде по света не съществуваше един що-годе задоволителен курс по история на изкуството, съставен от наши позиции. Нетърпеливите да заемат мястото му дори не благоволяха да го изчакат да завърши преработката си, а решиха да оценят възгледите му въз основа па публикуваното отпреди.

По силата на една ирония и въпреки отчаяните ми опити да се отскубна част от работата по тая оценка бе възложена на мен. И веднаж, на едно факултетско заседание, аз трябваше да се изправя като шеф на катедра, за да съдя баща си.

Бях нахвърлял предварително изказването си, като бях спестил в него всичко, което можеше да се спести, макар да знаех, че ще си навлека публичните обвинения на някои свои съмишленици, както и стана. Имаше обаче характеристики като „идеализъм“, „формален анализ“ или „еклектизъм“, конто не можеше да се спестят, и додето ги произнасях, усещах как под ризата по гърба ми лази струйка пот, въпреки че в къщи на четири очи бях отправял към баща си далеч по-остри възражения.