Богомил Райнов - Тютюневият човек

Още помия един от тия последни уроци през същото това тежко и душно военно време. Бях започнал с характерната си младежка самоувереност някаква „История на модерното изкуство“, на която се не виждаше краят и която бях почти изоставил на триста и не знам коя си страница, понеже нямаше никакви изгледи да намеря издател. Горе-долу в същото състояние бяха и бележките по едно „Пътуване в делника“. Изоставил бях и едва започнатите преводи на Маяковски, тъй като да мислиш за публикуването на подобни преводи по онова време, бе връх на лудостта. По масата ми бяха пръснати ръкописи, потънали в прах, стаята бе тъй разхвърляна и занемарена, че изглеждаше необитаема. Тя наистина бе станала почти необитаема, като се изключат някои часове на нощта, понеже прекарвах сума дни из кафенетата и кръчмите в разговори по събитията, в пиене и трепане на времето.

— Ти от няколко месеца съвсем не се свърташ в къщи — каза ми веднаж Стария. — Виж се в какъв безпорядък живееш.

И той посочи с къс жест неразборията на обстановката.

Премълчах, като чаках унило да мине бурята.

— И безпорядъкът не е само тук наоколо — продължи баща ми, — а в целия ти живот. Тая стая е точно копие на вътрешния ти свят. У тебе даже амбицията за писане почва да буренясва.

— Какво да пиша? Нали виждаш, че всичко спират?

— Не спират само твоите работи — възрази Стария. — Знаеш, че спират и моите, и на още сума хора. Това не е повод да се прахосват дните в безделие.

— А каква полза да работя напразно?

— Работата никога не отива напразно. Тя държи човека стегнат, поддържа ума му буден и остър. Леността разлага ума. Леността е форма на бавно самоубийство. Хората, които много приказват и само приказват, просто дават вид, че са умни. Те в най-добрия случай може да са били умни, но вече не са. И най-верният признак е тъкмо тоя: че само приказват.

Той не добави нищо повече, обаче макар че се бях приготвил да излизам, свалих сакото си и се залових да разчиствам стаята. После разтребих масата и се заех с ръкописа на „Пътуването“. Тоя човек владееше умението да внушава добрата мисъл, да те кара да се засрамиш от самия себе си и когато си почнал да затъваш в тресавището, да ти протяга ръка, не милосърдно, нито високомерно, а така естествено, сякаш ти казва „здрасти“.

На другия ден Стария отново се появя при мене и без да показва, че е видял промяната в обстановката, ми подаде познатия том на „Вик за правда“.

— Издателят мисли да прати отново в цензурата ръкописа. Смята, че тоя път ще го прокара. Само че аз съм превел, както знаеш, стиховете я проза, а той държи на стихотворната форма. Ще плати по най-добрата тарифа. Така че ако искаш, заеми се с тая работа.

Заех се, разбира се. Само това оставаше, да не се заема, в такъв миг на безпаричие и безработица. Баща ми бе осигурил в аванс цялата сума от Стоян Атанасов и ми изплащаше хонорара на части, след превода на всеки двеста стиха. По-късно случайно научих от самия издател, че никога не е смятал да прави повторни постъпки за публикация, нито е изплащал някакъв хонорар за тая подозрителна книга.

Той беше белетрист и поет, график и декоратор, историк на изкуството и теоретик на стиловете, изследовател на фолклора и философ, автор на научни и литературни популяризации, сказчик и преводач. Но при всички тия си дейности и във всички тия си дейности той бе един упорит и неуморим търсач на истината. Максимата „Изкуство за изкуството“ му бе органично чужда дори в ония ранни години, когато по силата на литературни моди я бе изповядвал. Защото даже в ония ранни години изкуството за Стария бе само средство да стигне до истината и да сподели истината. И ако в някои негови книги са залегнали идеалистични възгледи, то не е станало от желание да сее заблуди, а затуй, че стечението на жизнени обстоятелства го е принудило да почне търсенето на тайната от една твърде отдалечена точка. И ако в търсенето на истината неведнъж е грешил, негова заслуга е, че е съумявал да осъзнава грешките си и да се отказва от тях, след като веднъж ги е осъзнал.

Може би това движение към целта би било по-бързо и би довело до по-проникновени творчески находки, ако се бе развило още отначало в правата посока. Но едва завършил основно образование, дядо ми му бе казал: „Синко, оттук нататък сам се грижи за себе си“, и той бе намерил единствен достъп до Духовната семинария. Може би пътят към истината би бил по-лек за него, ако се бе ограничил само в една област. Но той гореше в треската навсякъде да надзърне, а веднаж надзърнал, искаше всичко да опознае. И тоя негов стремеж към всеобемност и към проникване до дъното на нещата носеше в себе си нещо покъртително, но криеше и зародиша на една драма.