Богомил Райнов - Тайното учение

А ето и част от въпросното писмо на Учителя Кутуми:

„Благородните сродници на г-жа Е. Блаватска нямат никаква причина да се опечаляват. Тяхната дъщеря и племенница не е напуснала тоя свят. Тя е жива и желае да извести на тези, които обича, че е добре и се чувства твърде щастлива в далечното и непознато убежище, избрано от нея. Тя бе много болна, но вече не е, защото благодарение закрилата на Буда е намерила верни приятели, които се грижат за нея физически и духовно…“

В неизвестната долина сред Хималаите Е. П. получава първи сведения за Тайното учение, но съвсем не и точни наставления за предстоящата си дейност, както твърдят някои автори. Внушено й е само, че трябва да се върне в Европа и тя заминава с някакъв търговски кораб, пренасящ барут. По време на плаването стоката експлодира и корабът потъва. Е. П. е между малцината пътници, успели да се спасят от удавяне. Първоначално Елена се установява в Париж, където живее с брат си, додето ненадейно получава нареждане от Учителите да замине веднага за Ню Йорк и да чака там по-нататъшни инструкции. Тя тръгва още на следния ден и се озовава през юли 1873 в Америка почти без средства, настанява се в мизерна квартира, а понеже инструкциите все още не идват, опитва се да преживее някакси, като прави изкуствени цветя. Този живот в немотия и пълна неизвестност трае повече от година, чак до септември 1874, когато й бива съобщено, че трябва да потърси своя бъдещ сътрудник и че този сътрудник е полковник Олкът.

Този път съдбата или някой друг й се притичва на помощ. Точно по това време вестник „Дейли График“ публикува два пъти седмично очерци за свръхестествените явления, наблюдавани в някаква ферма на щата Вермонт. Очерците са подписани от полковник Олкът. И Елена заминава за Вермонт.

„Позволете, мадам, — казах аз, като й предложих огън за цигарата…“ И ето, че след встъпителната струя дим започва онова сътрудничество, от което лумва големият огън.

Ако изключим страстта към тютюна и към свръхестествените явления, трудно можем да намерим някакви други допирни точки между тия двама души, тъй диаметрално противоположни по характер, че всяка идея за съвместна работа изглежда нелепа.

Истинската Блаватска няма много общо с онзи идеализиран образ, който известни теософи извайват след нейната смърт. Сам Олкът пише, че не познава друга „историческа личност, у която доброто и лошото, светлината и сянката, мъдростта и лекомислието, духовното, ясновидството и липсата на здрав разум да са били така примесени“. Макар да изпитва уважение и дълбока привързаност към своята дългогодишна съратница, Олкът изнася в тритомната си „История на теософското общество“ множество факти, които никой не е оспорил и които донейде потвърждават горната оценка.

Е. П. ни озадачава дори още с външния си вид, тъй както ни го предават старите фотографии. Лице на жена без възраст, безучастно и в същото време одухотворено, с нещо азиатско в структурата и с втренчен поглед, съсредоточен сякаш не в нас, а през нас в отвъдното. Израз на сфинкс — бихме казали, ако сравнението не звучеше прекалено банално. Самата Блаватска, със свойствената й самоирония ни е оставила доста по-неласкава характеристика за външния си вид: „Една стара жена, четиридесет, петдесет, шестдесет, осемдесет години, без значение. Една стара жена, чиито калмуко-будо-татарски черти не са били никога хубави, дори в нейната младост. Една жена, чието лошо телосложение, мечешки маниери и мъжки привички са твърде подходящи за да ужасят всички красиви дами, добре пристегнати и добре издокарани.“ (1878).

Загадъчното у тази жена не е само в непроницаемото лице, но и в характера. Сам Олкът признава, че никога не е успял да я разбере докрай и че тя докрай си е останала за него една мистерия. Ако трябва да я обрисуваме според неговите данни, следва да я представим като проницателна и лековерна, спокойна и избухлива, тактична и безцеремонна, приветлива и груба, разсъдлива и фантазьорка, изумително находчива и невероятно безпомощна. Тя е властна и избухлива. Ругае, когато се ядоса и пуши като комин. Кара се с приятелите си, а оставя злонамерени хора да я подвеждат.

Личните й дела са в пълен безпорядък. С получените от някакво наследство пари купува земи нейде в Америка, ала не само загубва крепостния акт, но и забравя къде точно се намират земите. Додето е главен редактор на сп. „Теософ“, учредява конкурентно списание, на което също става главен редактор. Където да се появи, първата й работа сякаш е да си спечели възможно повече неприятели, което постига по най-простия начин, като казва всекиму истината в очите. И вместо да осигурява условия за легализиране на движението, тя неизменно настройва срещу себе си властта и духовенството.