Богомил Райнов - Тайното учение

Разбира се, тук става дума за придобиването на духовни и нравствени качества, а не на битови привички. Чистият и умерен живот, избягването на месна храна, на алкохол или на пошли наслади, всичко това благоприятства развитието на съзнанието, но не може да бъде самоцел. Много по-съществена е чистотата на мисълта. Именно затуй, в каквато и насока да започнем усъвършенстването, ние неминуемо ще трябва да работим с мисълта.

„Главното е да се научиш да мислиш насаме. Да помниш отговорността на мисленето. Наистина, мисълта разрушава най-здравите прегради. Съмнението, раздразнение, и самосъжалението могат да бъдат съзнателно отстранени.“ (М.)

Ние и без туй — искаме или не искаме — винаги мислим. Това обстоятелство е достатъчно да ни убеди, че става дума не да мислим по привичка и по старому, нито откъслечно и инертно, нито във формата на тия смътни паразитни мисли, следващи ни като досадни мухи. Ако вече сме разбрали, че мисълта е енергия, следва да разберем и това, че на нея като на всяка енергия е необходим простор за изява и широта на приложението. А туй означава, че трябва да се стремим към онова разширение на съзнанието, с което уви рядко могат да се похвалят и хора, мислители по професия:

„Най-ужасният бич за човечеството е неговият тесен мироглед. Най-добрите хора смятат, че техният кръгозор е главен ключ към спасение на света, но границите на тия светогледи не отиват по-далече от физическия свят. Представителите на Църквата предлагат на народа духовно спасение, но не отиват по-далече от физическия свят. Народните вождове насочват мисленето на своите народи към преустройство, но не водят по-далече от низшите сфери. Тъй могат да се изброят всички степени на човешко водителство и става страшно за тази безизходица, в която е навлязло човечеството. Наистина, само преустройството на Света и прераждането на съзнанието могат да разбудят енергиите, нужни за поддържане на планетата.“ (М.)

И още:

„Кой може да измени съдбата? И къде е опората? Само върху мисълта. Хората не вярват достатъчно на мисълта. Волята на хората е застегната със седем възела. Човек казва — събрах цялата си воля. А при туй, в това време той се е и боял, и съмнявал, и е ненавиждал, и се е колебаел. Така волята не действа… Ако се събере цялата воля, то все пак не може да се привлече огъня на пространството. Тези явления на стихията не са подчинени на заповед, но израстват от разширение на съзнанието. Наричаме съзнанието наша градина, където растат плодовете на труда.“ (М.)

Ако се опитаме да направим инвентар на всекидневните ни мисли, ще установим, че те са отражение на себичността и са свързани най-вече с тясно личния ни свят. Световните събития — доколкото засягат личното ни бъдеще, икономическата ситуация — доколкото засяга личното ни материално състояние, положението на близките ни — доколкото върху тях са фокусирани всички вътрешни резерви на нашата обич, служебните въпроси, паричните грижи, някое хоби, някоя вестникарска рубрика, някоя телевизионна програма — до това в общи линии се свежда теренът на нашите размисли.

Разширяването на съзнанието означава на първо място да се изтръгнем от теснотията и душната атмосфера на тоя обичаен терен. Да се огледаме и да видим, че от него е изключено най-важното: нашата мисъл за бъдещето, но не това, приключващо на гробищата, а истинското, продължаващото в Безпределността; нашата мисъл за хората, но не тия от семейния кръг или учреждението, а цялото човечество; нашата мисъл за Йерархията, но не служебната, а безсмъртната Йерархия на Светлината; нашата мисъл за света, но не тясно личния свят, а Вселената.

„Трябва да се стремим към най-абсолютното. А най-абсолютното притегляне ще бъде към далечните светове. Земната красота се губи в сиянието на надзвездните лъчи. Земната наука, помнеща с труд вчерашния ден и незнаеща утрешния, е нищожна в течението на зараждащите се светила.“

„Как можем да се приближим към посочения Абсолют? С техника не може, с наука земна не може, с изобразително изкуство не може. Може само с разширение на съзнанието, когато земното същество поглъща еманациите на далечните сфери. Затуй, приближилите се до нас или по-вярно до границите на земната орбита, губят специалността. Само в съзнанието за всеобемност може да се пренесе блясъкът на светилата. Но за да се вмести този блясък, трябва да запалим своите вътрешни огньове.“ (М.)

Тия думи съвсем не са отрицание на задълбочените познания, нито оправдание на дилетанството. Те просто сочат, че трябва да отидем отвъд границите на тясната си специалност, каквато и да е тя, и да се насочим към необятните простори на Вселената. Човек, както вече се посочи, не може да знае всичко, но той е длъжен да знае най-важното за света и битието, защото само така ще усети живота в цялата му пълнота: