Богомил Райнов - Тайното учение

Въпреки предупреждението на Блаватска, Т. О. като че тръгва тъкмо по опасния път, от който тя иска да го предпази. Девизът „Няма религия по-висша от истината“ сякаш бива съхранен само заради красотата на фразата. В действителност някои видни теософи, вместо да се издигнат до истините, разкрити от Учителите, се опитват да ги нагодят към ограничените измерения на личното си съзнание. Верността към Блаватска се изразява не толкова в развитието на нейните идеи, колкото в излишно обожествяване на Старата дама. Теософията се превръща в нещо като секта, а понеже сектата има нужда и от по-големи божества, учението на Адептите бавно започва да се подменя с възстановяване догмите на евангелизма и с установяването на църковни ритуали в учредената от Ледбитър Либерална католическа църква. И понеже всяка църква си има по един бог в миналото и по един — в бъдещето, Т. О. не пропусна да прокламира идването на новия Месия. С това идване дори като че се избърза повече от необходимото. Председателката Ани Безант ненадейно обяви, че новият Месия е осиновеният от нея Кришнамурти. Кришнамурти наистина още в детинство бе получил някои уроци от Учителя Кутуми и с умните си беседи вече бе показал определени способности, но от подобни способности до качествата на Месия все пак има известна дистанция. Това изглежда стана ясно и на самия Кришнамурти, който скоро отхвърли предлагания му вселенски ранг и се отдръпна от Т. О. Впоследствие той продължи да изнася беседи, но вече с по-друго съдържание, като дори отрече ползата от Учителите, без да оспорва съществуването им. Тази позиция не бе израз на пренебрежение към Адептите, а логична последица от фундаменталния възглед, че никаква поука извън, колкото и мъдра да е тя, не може да ни бъде от помощ, че трябва всичко сами да откриваме, освободени от веригите на всички познати истини. Разбира се, този възглед може да бъде по желание приет или оспорен, но все пак остава въпросът, защо Кришнамурти продължи да поучава хората, след като сам бе убеден, че всяка поука е безполезна.

Що се отнася до Т. О., то след преживяната криза и след смъртта на големите му ръководители, движението постепенно се смали до своего рода просветна организация с твърде благородни цели, но с доста слабо влияние върху съвременното общество. Далеч сме от намерението да пренебрегваме благородните цели в един свят, където дори чистата мисъл е вече принос за общото благо, нито да подценяваме безкористната роля на дейци като Ани Базант. Искаме просто да покажем докъде стигат нещата в резултат на грешките, допускани от всеки един от нас, често пъти с най-добри намерения. И за да не бъдем обвинени в субективизъм, ще си позволим да цитираме привърженика на теософията Морис Магр, който в книгата си „Магесници и посветени“ (1930) бе писал:

„Колкото до преките ученици на Е. П. Блаватска…те частично изопачиха смисъла на посланието, докато го обясняваха. Съществува един закон, според който всяко движение на посвещение, ако не бъде изцяло унищожено като движението на Албигойците, изсъхва, вкаменява се, превръща се в църковен камък, в студен мрамор на догмата. Теософията се обгърна с тази религиозност, която нейната основателка смяташе за тъй гибелна… Предписанията за чист живот се преобразиха в англиканска присторена скромност. Високите цели на братството и разгръщането на духовните сили бяха пренебрегнати в полза на месиянското очакване, грижа на всички секти в света. Будизмът, към който се бяха приобщили основателите на теософското движение, бе приглушен, изличен в полза на езотеричното християнство. Най-после, за да задоволят нуждата на хората да се молят пред паметници, да виждат ритуални олтари, да бъдат подкрепяни от церемониалната магия на тамян, на свещи и на костюми, най-видните теософи се обявиха за свещеници и под името на Либерална католическа църква възстановиха това, което Е. П. Блаватска се бе трудила да разруши. Те застанаха срещу голямото слово на теософията, на основната истина, на закона на всеки човек, чиято озарена вестителка бе Е. П. Блаватска.“

Ние смятаме, че някой ни е дал право да произнасяме присъди, особено когато се касае до сложните процеси в цяло едно движение, и когато е трудно да се установи къде свършва грешката на единия и къде почва грешката на другия. Същественото е, че нещата са такива, каквито са. И очевидно те са поели в една безплодна посока не от вчера, защото още много отдавна Учителят бе заявил: