Андрей Гуляшки: Чудакът

Това не трябва да те учудва, другарю! Какъвто беше по това време град Н, такава беше и неговата гара, а град Н беше тогава едно никакво градче, околийски център в проклетото царско време. Имаше една тухларна фабрика, една кооперативна изба, два-три мършави адвокатски колектива и няколко работилници за потягане на бъчви, за железария, за дограми. Имаше районно съдилище, милиционерски участък с четирима милиционери и клон на БНБ, също с четирима служители. Веселата част беше по-добре застъпена, защото по отношение на лозята Н беше обетована земя. Затова в Н имаше кръчма-хотел, десетина механи и духов оркестър на самодейни начала, който изнасяше програми всяка неделя в н-ската градска градина. Какво друго? Автомобилна пиаца с пет-шест раздрънкани таксита. А, щях да забравя — сушилня за сливи.

По онова време между Н и гарата се точеше път, дълъг десетина километра. Той лъкатушеше сред лозя, ниви и овощни градини. Но се оживяваше само есен, когато н-чани прибираха с каруци гроздето си и винарската изба изпращаше до окръжния град памидовия си еликсир. Избата разполагаше с два камиона «Додж» — вехтории от първите следвоенни години. Как трещяха и каква пушилка дигаха из пътя в сушаво време — ще помисли човек, че се търкаляха не камиони, ами десетките празни бъчви на кооперативната изба.

Макар да беше свързано с големия свят посредством гарата си, Н беше от тия градчета, дето ги наричаха доскоро «западнали» — то беше едно от слабите места на АПК-то; дребното лозарство и овощарство и малкото земеделие изхранваха 7-8-те хиляди н-чани. Но не стигаха за покупка на нови леки коли и за струпване на що-годе прилични вилички. Най-лошото беше, че младите захванаха да мигрират — едни търсеха парата в окръжния град, други повлякоха крак към столицата. Иначе всичко си беше, както има дума, на място. И въздухът беше чист, и водата сладка, и местността китна и кротка като доволна невеста. Сгушено сред чемширите, и овощните си градини, огласяно от песните на пойните птици, градчето живееше по стародавному, макар наоколо му да кипеше един нов живот още неизбистрен, както трябва, ама силен като младо вино.

Как си представяш, другарю, тертипа на новото ми житие? Най-напред оглушах от тишината, после онемях, защото нямах огняр до рамото си, комуто да подвиквам, сетне ме залюля една дрямка; изпарили се бяха вече «яко дим» двата хиляди бесни коня, на които по-рано дърпах юздите. Бяхме всичко четирима на туй безлюдно островче, дето н-чани му викаха «станцията». Моя милост, касиерът, телеграфистът и един стрелочник. Понякога дохождаше и кантонерът, но той си живееше в една къщичка сред лозята и се вестяваше в станцията само по два пъти на ден, когато излизаше да прегледа своя участък по пътя. Касиерът беше местен човек, имаше си колело и запрашваше за Н тутакси, след като затваряше гишето. Ние с телеграфиста бяхме пришълци от София, и двамата със семейства; дохождаше ли време за отпуски — всеки драговолно поемаше работата на другия. Но каква ли пък работа беше! Случваха се дни, когато нито пътник слизаше от влака, нито н-чанин заминаваше за някъде си. Живеехме с телеграфиста в сградата на гарата, готвихме си и се хранехме заедно, като веднъж дежурен по кухня беше той, а другия път — милостта ми. Есенно време на станцията ставаше по-многолюдно. Тогава ни засилваха временно с една парна машина за маневриране и персоналът ни се увеличаваше съответно с нови дваминка кандидат-пенсионери. Редът и хигиената на гарата поддържаше стрелочникът. Жена му измиваше два пъти в годината пода и прозорците на чакалнята и по веднъж в седмицата избърсваше прозорците на моя «кабинет» — командния пункт на «щаба»…

Спирам се на тия подробности, другарю, за да разбереш защо през първоначалните месеци бях като оглушал и онемял и защо се чувствувах като човек, изхвърлен много настрани от коловоза на живота. Не защото си смених местожителството, тоест столицата, с един задрямал провинциален град! Какъв столичанин бях аз, когато животът ми се движеше катадневно по релсите — от гара Искър до Черно море и от Горна Оряховица до Лозенград! Водех се столичанин по ведомост, а по работа бях един постоянен пътник, чийто адрес се променяше всекичасно, според утвърденото железопътно разписание.

Но нали казват, другарю, че на всичко майка му е времето! Дали е имало някога хайдушко биле, дето лекувало, според народните предания, всякакви рани и болки — туй не зная, пък и кой ли може да знае! Далеч зад гърба на прадедите ни са останали времената на Мануш войвода, когато хайдушкото биле е било лек за всякаква болка. Но от опит научих, че времето е велик и вездесъщ лечител, че то е целебен мехлем, еднакво чудотворен и за физически, и за душевни рани. Чувал съм, че на хората, дето ги прихващат от време на време «братята», на хората с разклатени нерви докторите предписват лекарства от типа на така наречените по научному «транквилани». Аз се обзалагам, другарю, срещу пенсионерските години, дето ми предстоят (дано чумата да ги тръшне!), че по-голям транквилан няма и не може да се измисли, че времето е цар на всичките транквилани по света! Туй от мене да го знаеш, пък аз съм препатил човек.