Чак Хоган - Заразата

Трийсет и пет години пазарлъци над евтина бижутерия денем и трупане на сечива и снаряжение нощем. Трийсет и пет години на подготовка и изчакване, без да бърза. А времето му вече изтичаше.

При вратата докосна своята мезуза 2и целуна сбръчканите си криви пръсти преди да влезе. Старинното огледало в коридора бе толкова надраскано и изтъркано, че трябваше да извие врат, за да намери по-добре отразяващо парче, в което да се огледа. Алабастрово бялата му коса, започваща високо над набръчканото му чело и спускаща се назад под ушите и врата му, отдавна плачеше за подстригване. Лицето му продължаваше да се смъква, брадичката, ушните миди и очите му отстъпваха на безмилостната гравитация. Дланите му, така жестоко натрошени и зле зараснали преди толкова десетилетия, се бяха изкривили като птичи крака и той постоянно ги държеше скрити във вълнените ръкавици с рязани пръсти. И все пак, под цялата тази фасада на рухващ пред старостта човек, прозираха сила, огън и воля.

Каква беше тайната на този негов вътрешен извор на младост ли? Едно малко късче от мозайката.

Възмездие.

Преди много години, във Варшава, а по-късно в Будапеща, беше живял мъж на име Ейбрахам Сетракян, изтъкнат професор по източноевропейска литература и фолклор. Преживял Холокоста, а след това и скандала от брака си със своя студентка, изследователският му интерес го отведе към някои от най-тъмните кътчета на света.

А сега — вече състарен брокер на заложни вещи в Америка, все още измъчван от несвършена работа.

Беше му останала от хубавата супа, вкусната пилешка супа с яйчено фиде, която редовен клиент му беше донесъл чак от „Лийбман“ в Бронкс. Той постави купата в микровълновата и разхлаби с чворестите си пръсти възела на вратовръзката. След звънването отнесе сгорещената купа на масата, извади ленена салфетка — никога хартиена! — от чекмеджето и грижливо я затъкна в яката си.

Духането в супата. Ритуал на утеха, на успокоение. Помнеше баба си, своята бубе — ала това бе много повече от спомен; беше усещане, чувство — духаше му я, когато беше малко момче, седнала до него на паянтовата дървена маса в студената кухня в къщата им в Армения преди големите беди. Старческият й дъх раздвижваше вдигащата се пара в момчешкото му лице с кроткото вълшебство на този простичък жест. Като вдъхване на живот у детето. А сега, докато духаше, вече самият той — старец, гледаше как парата придава форма на дъха му и се чудеше колко още такива дъха му остават.

От чекмеджето, пълно с всевъзможни странни прибори, извади лъжицата и я хвана в кривите пръсти на лявата си ръка. Сега духна в лъжицата и локвичката бульон вътре се развълнува преди да я поеме в устата си. Вкусът идваше и си отиваше, пъпчиците рецептори на езика му умираха като стари войници, жертви на много десетилетия пушене на лула, професорския му порок.

Намери тънкото дистанционно на старомодния телевизор „Сони“ — кухненски модел в бяло — и тринайсет инчовият екран се загря и доосвети стаята. Стана и отиде до килера, опря ръце на рафтовете книги, за да се провре в тесния коридор с изтърканата пътечка — книгите бяха навсякъде, струпани високо по стените, много от тях четени, всички толкова скъпи на сърцето му, че бе немислимо да се раздели с тях — и вдигна капака на тенекиената кутия за кекс, за да извади последния къс хубав ръжен хляб, който си пазеше. Отнесе увития в хартия комат до тапицирания с възглавнички кухненски стол, седна тежко и се захвана да бели късчетата мухъл, докато отпиваше с наслада от вкусния бульон.

Постепенно образът на екрана започна да привлича вниманието му: реактивен самолет, паркиран на летищна писта някъде, осветен като изделие от слонова кост върху черна бижутерска плъст. Постави очилата си в черна рамка, които висяха на гърдите му и примижа, за да може да разчете минаващия отдолу текст. Днешната криза се разиграваше отвъд реката, на летище „Кенеди“.

Старият професор гледаше и слушаше, приковал очи в девствено чистия силует на самолета. Едната минута стана две, после три, стаята около него помръкна. Беше вцепенен — прехласнат почти — от новината, все още със супената лъжица в ръка, която вече не трепереше.

Телевизионният образ на дремещия самолет играеше през лещите на очилата му като предречено бъдеще. Бульонът в купата изстина, парата се стопи, замря, обеленото късче ръжен хляб остана да лежи на масата неизядено.

Той знаеше .

Чук-чук-чук.