Чак Хоган - Заразата

Сетракян лежеше на разпънатия диван в солариума. Беше отказал да отиде в болница, а Еф се съгласи, че бездруго вече не можеше да става и дума за това. Ръката му беше лошо отекла, но не беше счупена. Пулсът бе слаб, но стабилен и се подобряваше. Искаше Сетракян да поспи, но не с приспивателни, тъй че когато го навести отново на свечеряване, му донесе чаша бренди.

Сетракян каза, че не го притеснява болката.

— Провалът те държи буден.

Мисълта за провал напомни на Еф, че не беше намерил Кели. Искаше му се да повярва, че все още има основание за надежда.

— Ти не се провали — каза на стареца. — Слънцето се провали.

— По-могъщ е, отколкото знаех. Подозирах го може би… опасявах се определено… но не знаех. Той не е от тази земя.

Еф се съгласи.

— Той е вампир.

— Не… не от тази земя.

Еф беше притеснен, че старецът здраво си е ударил главата.

— Все пак го наранихме. Белязахме го. И сега той бяга.

Но старецът не се успокои.

— Той е там, навън. Продължава. — Прие чашата от Еф, отпи и се отпусна отново. — Тези вампири сега… още са младенци. Скоро ще видим нов етап в развитието им. Отнема около седем нощи, докато станат напълно превърнати. Докато се оформи напълно новата им паразитна органична система. Щом стане това, щом жизнените органи се превърнат — сърцата, дробовете — и телата им станат само низ от кухини, ще бъдат по-малко уязвими от обикновени оръжия. И ще продължат да съзряват след това. Да се учат, да стават по-умни, по-приспособени към околната среда. Ще се сбират на глутници и ще координират атаките си, и всеки от тях поотделно ще става по-ловък и опасен. Което все повече ще ни затруднява да ги намираме и надвиваме. Докато след време стане невъзможно да ги спрем. — Старецът довърши брендито си и погледна Еф. — Вярвам, че онова, което видяхме там на покрива, беше краят на нашия вид.

Еф усети притискащото ги бреме на бъдещето.

— Какво още не си ми казал?

Очите на Сетракян бяха размътени и зареяни в далечината.

— Твърде много, за да го кажа сега.

Скоро след това старецът заспа. Еф погледна кривите му пръсти, стиснали края на завивката над гърдите му. Сънищата му бяха трескави и нищо не му оставаше, освен да стои и да гледа.

— Тате!

Еф се върна в хола. Зак седеше на стола пред компютъра и той го прегърна през рамо, сгуши го до себе си, целуна го по темето и вдиша мириса на косата му.

— Обичам те, Зи.

— И аз теб, татко — отвърна Зак, а Еф разроши косата му и го пусна.

— Докъде стигнахме с това?

— Почти е готово. — Момчето се върна на компютъра. — Трябва да направя фиктивен имейл адрес. Измисли парола.

Зак помагаше на Еф да качи видеото с Ансел Барбур в кучешката колиба на колкото може повече сайтове за размяна и гледане на видеоклипове. Еф все още не беше му показал записа. Искаше обаче в Интернет да се появи запис с истински вампир, за да го види целият свят. Не можеше да измисли по-добър начин да стигне до хората и да ги накара да разберат. Вече не се притесняваше, че ще предизвика хаос и паника: безредиците продължаваха, ограничени все още в по-бедните предградия, но беше само въпрос на време да плъзнат навсякъде. Алтернативата с координираното мълчание пред лицето на масово унищожение беше нелепа.

Борбата с тази зараза трябваше или да се започне из корен, или въобще да не се почва.

— Сега избирам файл като този и го премествам като прикрепен — каза Зак.

От кухнята го застигна гласът на Фет, който гледаше телевизия и ядеше пилешка салата от полуотворена пластмасова кутия.

— Виж това!

Еф се обърна. Репортаж от хеликоптер показа редица обгърнати в пламъци сгради и гъстият пушек изпълваше въздуха над Манхатън.

— Става лошо.

Пред очите на Еф училищните тетрадки на Зак, поставени върху хладилника, изпърхаха. Една хартиена кърпа прелетя над тезгяха и падна в краката на Фет.

Еф се обърна към Зак, който печаташе на клавиатурата.

— Какъв беше този вятър?

— Задната врата трябва да е отворена.

Еф се озърна за Нора. В тоалетната се чу шум и тя излезе в коридора. Видя, че всички са зяпнали в нея.

— Какво става?

Еф се обърна към другия край на къщата и погледна към ъгъла, зад който бе плъзгащата се стъклена врата към задния двор.

Там се появи човешка фигура. Спря се, отпуснала ръце на хълбоците.

Еф я зяпна парализиран.

Кели.

— Мамо!

Зак понечи да тръгне към нея, но Еф се пресегна и го сграбчи. Трябваше да го е заболяло, защото момчето се дръпна изненадано и го погледна.