Чак Хоган - Заразата

Обходи с лъча дългата кухня, видя плота в средата, масата зад него, печката и двойната фурна.

— Хей? — извика Роджър отново. Страхът, който долови в гласа си, го засрами и го накара да се задвижи по-бързо. Забеляза тъмни петна по стъклените врати на шкафовете и насочи лъча към онова, което наподобяваше останки от бой с кетчуп и майонеза. Мръсотията го ядоса. После видя обърнатите столове и калните стъпки (стъпки?) по средата на гранитния плот.

Къде беше домакинята, г-жа Гилд? Къде беше Джоан? Роджър се приближи до оплисканото и насочи лъча право нагоре към стъклените врати. За бялото не знаеше… но червеното не беше кетчуп. Не можеше да е сигурен… но си помисли, че прилича на кръв.

Забеляза някакво движение в отражението на стъклото и рязко се обърна с лъча на фенера. Стълбището зад него беше пусто. Осъзна, че току-що беше бутнал сам вратата на шкафа. Не му хареса това, че се оставя въображението да му върти номера, затова затича нагоре по стъпалата, като проверяваше всяка стая със светлината на фенерчето.

— Кийни? Одри?

В кабинета на Джоан намери нахвърляни ръчно бележки, свързани с полета на Реджис еър. Нещо като описание на събития по часове, макар че почеркът й ставаше неразбираем в последните две изречения. Последната дума, надраскана в долния десен ъгъл на листа, гласеше: Хммммммммм.

В тяхната спалня всички постелки бяха разбъркани, а в голямата баня тоалетната беше зацапана с изсъхнало и неизмито от няколко дни повръщане. Вдигна захвърлена на пода кърпа, разтвори я и видя тъмни петна съсирена кръв все едно, че някой беше използвал мекия памучен плат, за да кашля в него.

Изтича надолу по стълбището. Вдигна слушалката на стенния телефон в кухнята и набра 911. Иззвъня веднъж, преди да се включи записа, който го помоли да изчака за оператор. Затвори и набра отново. Едно иззвъняване и същия запис.

Пусна слушалката от ухото си, когато чу някакво тупане от мазето под него. Отвори вратата, за да извика надолу в тъмното… но нещо го спря. Вслуша се и… чу нещо.

Шумолене на стъпки. Не бяха само на един човек. Качваха се нагоре и приближаваха средата на стълбището, където стъпалата се извиваха на деветдесет градуса точно срещу него.

— Джоан? Кийни? Одри?

Но вече отстъпваше заднешком. Удари се в рамката на вратата, после се изниза бързо назад през кухнята, като мина покрай оплисканото по стените и в антрето. Единствената му мисъл бе да се измъкне навън.

Блъсна противоветрената врата и изскочи на алеята. Затича на улицата и завика на седналия зад волана шофьор, който не разбираше английски. Роджър отвори задната врата и скочи вътре.

— Заключи вратите! Заключи вратите!

Шофьорът извърна глава.

— Да. Осем долар и трийсет.

— Заключи проклетите врати!

Роджър погледна назад към алеята. Трима непознати, две жени и мъж, излязоха от антрето и тръгнаха през двора му.

— Тръгвай! Давай! Карай!

Шофьорът потупа с ръка по слота за плащане в преградата между предните и задните седалки.

— Ти плаща, аз кара.

Четирима вече. Роджър зяпна втрещен, когато един познат на вид мъж, облечен в разпрана риза, избута другите настрана, за да се добере пръв до таксито. Беше Франко, градинарят им. Погледна към Роджър през прозореца на пътническата врата. Облещените му очи бяха бели в средата, но зачервени по краищата, венец от влудяващо кървавочервено. Отвори устата си сякаш за да изреве на Роджър… и тогава това нещо излезе навън, шибна се в прозореца точно срещу лицето му и се издърпа назад.

Роджър зяпна. Какво, по дяволите, видях току-що?

Току-що видяното се повтори. Роджър разбра — на подсъзнателно ниво, дълбоко под много пластове страх, паника и лудост — че Франко или това същество навън, доскорошният Франко, не знаеше или беше забравило, или не можеше да прецени свойствата на стъклото. Изглеждаше объркан от прозрачността на това здраво…

— Карай! — изкрещя Роджър. — Карай!

Двама от тях вече стояха пред таксито. Мъж и жена, фаровете осветяваха телата им в кръста. Бяха ги наобиколили всичко на всичко седем или осем, но от съседските къщи идваха други.

Шофьорът извика нещо на своя език, надвесен над клаксона.

— Карай! — изкрещя Роджър.

Вместо това шофьорът посегна към нещо на пода. Издърпа малка чанта колкото тоалетен несесер и дръпна ципа. Изсипа няколко опаковки „Загнът“ преди ръката му да докопа малкия сребрист револвер. Размаха оръжието към предното стъкло и изрева от страх.