Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Докато траеше пиршеството, Матис и Бурка се побратимяваха все повече и повече. Ту избухваха в смях, ту просълзени седяха един до друг край дългата маса и си припомняха своето детство, когато двамата заедно бяха ловили мишки в стария свинарник. Те си спомняха и разказваха много други весели лудории, които бяха измисляли. Всички разбойници слушаха с удоволствие и гръмък смях огласяше каменната зала, дори Бирк и Роня, седнали на другия край на масата, слушаха развеселени. Звънкият им смях се чуваше ясно над грубите ревове на разбойниците, за Матис и Бурка беше истинска радост да ги слушат. Колко време в Матисовия замък не се бе чувал нито смехът на Роня, нито смехът на Бирк! Матис и Бурка все още не бяха успели да привикнат с щастието отново да ги виждат у дома. Затова този смях галеше като най-нежна музика слуха им и ги подтикваше надълго и нашироко да разказват за своите детски подвизи.

Но ето че Матис рече:

— Бурка, не тъгувай, задето не ти провървя днес! За Бурковия род ще настъпят по-добри времена. Когато нас двамата вече няма да ни има, тогава синът ти ще стане главатар, не се съмнявам. Защото моята дъщеря не иска, а щом тя веднъж каже не — край — на майка си се е метнала.

Бурка цял грейна, като чу това. Но Роня се провикна през масата:

— И ти си мислиш, че Бирк ще иска да стане разбойнически главатар?

— Да! — отсече Бурка без колебание.

Тогава Бирк стана от масата и се изправи, тъй че всички да го виждат. Вдигна дясната си ръка и се закле във всичко най-свято никога да не става разбойник за нищо на света.

Тягостна тишина легна върху каменната зала. Бурка седеше там със сълзи в очите заради своя син, който изменяше тъй неочаквано на рода си. Но Матис се опита да го утеши:

— Свиква се — каза той, — и ти ще свикнеш! В днешно време не се излиза на глава с децата. Правят си каквото си знаят и не ти остава друго, освен да свикнеш. Но не е лесно!

Двамата главатари дълго седяха мрачни и мислеха за бъдещето, когато гордият разбойнически живот на двата рода ще замре, ще се превърне в легенда и споменът за нея бързо ще потъне в забрава.

Но полека-лека те отново се върнаха към лова на мишки в свинарника и решиха да се веселят въпреки твърдоглавите си деца. И техните разбойници се надпреварваха да прогонват мрачното им настроение с весели разбойнически песни и буйни танци. Те тъй подрипваха наоколо, че дъските на пода пращяха, Бирк и Роня също подскачаха в танц и Роня научи Бирк на много весели разбойнически скокове.

През цялото време Ловис и Ундис седяха в отделна стая на спокойствие. Ядяха, пиеха и разговаряха. За повечето неща възгледите им не съвпадаха, но за едно бяха единодушни: нищо не може да се сравни с почивката, която от време на време можеш да дадеш на ушите си и да не чуваш тая непрекъсната мъжка врява.

А в каменната зала празникът беше в разгара си. Чак докато Пер Черепа внезапно се строполи на пода от умора. Той бе прекарал весел и радостен ден въпреки старостта си, но сега силите му се изчерпаха и Роня го съпроводи до спалнята му. Старецът се отпусна доволен и изтощен в постелята си и Роня го зави с кожената завивка.

— Сега старото ми сърце е спокойно — продума Пер Черепа, — че нито ти, нито Бирк не искате да станете разбойници. Навремето човек с радост можеше да бъде разбойник, не го отричам. Но сега времената са по-сурови, ще те обесят, преди да гъкнеш.

— Да, и освен това хората пищят и плачат, когато им вземаш нещата — добави Роня. — Никога не бих го понесла.

— Не, детето ми, никога не би го понесла — съгласи се Пер Черепа. — Но ще ти разкрия една хубава малка тайна, ако ми обещаеш да не я казваш никому.

И Роня обеща да мълчи.

Тогава Пер Черепа улови малките й топли ръчички, за да посгрее своите, които бяха тъй студени, и ето какво й разказа:

— Слушай, радост моя — започна той. — Когато бях млад и повечето време скитах из гората — точно като тебе, веднъж ми се случи да спася живота на едно малко сиво джудже, което дивите витри на всяка цена искаха да хванат и убият. Вярно е, че сивите джуджета са голяма паплач, но това беше някак по-различно и беше толкова благодарно, че аз едвам успях да се отърва от него. То се инатеше и искаше да ми даде… аха, ето го и Матис — рече Пер Черепа, защото в тоя момент на вратата застана Матис, дошъл да разбере къде се губи Роня толкова време. Празникът бе свършил й беше време за Вълчата песен.

— Искам първо да чуя докрай приказката — каза Роня.

И докато Матис упорито стоеше и чакаше, Пер Черепа й прошепна в ухото продължението.