E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Опитай да ми повярваш. Защото това е самата истина. - Погалих отново лицето му, прокарах пръсти по бакенбардите. Очите му бяха като два скрити от света водопада, в които се изливаха бурните и мътни сиви води на болката. Исках да вляза в тялото му, да обгърна сърцето му отвътре, да го стопля и успокоя. Бих направила всичко, за да спра тази агония. Кога щеше да разбере, че той е всичко за мен? Че заслужава да бъде обичан, че е повече от достоен за любовта ми и за любовта на родителите си? Колко пъти му бях казвала! И нищо - гледах изгубеното, изоставено дете пред мен. Трябваше време. И търпение.

- Ще настинеш. Ела. - Изправи се грациозно и ми подаде ръка да стана. Обгърнах кръста му и тръгнахме бавно към спалнята. Не, нямаше да го притискам, но след случилото се с Рей изведнъж

осъзнах колко е важно да казваш на хората, които обичаш, какво изпитваш към тях. Той трябваше да знае колко много го обичам.

Така ми се искаше да си върна онова леко и безгрижно настроение отпреди няколко часа.

- Искаш ли да гледаме телевизия? - попитах.

- Тайничко се надявах да направим още един рунд - засмя се той. - И мъжът с петдесетте нюанса и вечно променливите настроения се върна при мен.

- Е, в такъв случай, мисля, че е мой ред да поема нещата в ръце.

Той ме изгледа удивено и преди да се усети го бутнах на леглото, обкрачих го и сложих ръце от двете страни на главата му.

- Е, госпожо Грей, сега, като ме хванахте натясно, какво възнамерявате да ме правите?

Наведох се и прошепнах в ухото му:

- Ще те чукам. С уста.

Той затвори очи, пое рязко дъх, а аз прокарах зъби по челюстта, към брадичката му.

Беше слънчево утро. Крисчън работеше на компютъра. Пишеше. Може би имейл.

- Добро утро - казах от вратата. Той се обърна и ми се усмихна.

- Госпожо Грей! Добро утро! - Разпери ръце, а аз се затичах, скочих в скута му и се свих там.

- Станал си рано.

- Имах работа. - Той се понамести под мен и веднага усетих, че нещо не е наред.

- Какво има?

- Мейл от детектив Кларк. Иска да говори с теб за Хайд.

- И за какво?

- Не знам. Писах му, че в момента си в Портланд и ще се наложи да изчака. Но той казва, че иска да говори с теб дори ако трябва да дойде тук.

- И идва?

- Да. - Изглеждаше крайно озадачен.

- И защо? Какво е толкова важно и спешно? Не може ли да изчака?

- Това се чудя и аз.

- Кога идва?

- Днес. Сега ще му отговоря на мейла.

- Нямам какво да крия. Но се чудя какво иска да пита.

- Е, ще разберем. И на мен ми е любопитно. - И пак се размърда. - Закуската ще е готова след мъничко. Нека закусим и да идем да видим татко ти.

- Можеш да си останеш, ако не ти се идва - казах. - Имаш работа.

- Искам да дойда с теб.

- Добре. - Усмихнах се, прегърнах го и го целунах.

Рей беше в много лошо настроение. И това беше добър знак. Сърбеше го цялото тяло, искаше се да се чеше, беше му неудобно

- и най-вече криво.

- Татко, това е сериозна катастрофа, ще трябва време. С Крисчън искаме да те откараме в Сиатъл.

- Как така ще се ангажирате с мен? Тук ми е добре. Мога и сам.

- Не ставай смешен. - Стиснах ръката му с любов и той благоволи да ми се усмихне.

- Имаш ли нужда от нещо?

- Умирам за един донът, Ани.

- Ще ти донеса два. Ще отидем до „Вуду“. - Исках да го поглезя.

-Супер!

- Искаш ли и кафе?

- Че как!

- Добре, ще донеса и кафе.

Крисчън беше в чакалнята и пак говореше по телефона. Май трябваше да си направи офис в Портланд. Странно. Беше сам, макар че всички останали легла в интензивното бяха заети. Дали не беше подгонил или изплашил останалите посетители? Затвори телефона и каза:

- Кларк ще дойде в четири следобед.

Акълът ми не го побираше. Какво ги беше прихванало? Какво му беше толкова спешното?

- Добре. Рей иска няколко донъта и кафе.

- На негово място и аз бих имал подобни желания. Кажи на Тейлър да иде.

- Не, аз ще ида.

- Вземи Тейлър с теб - каза той строго.

- Добре. - Врътнах очи и той се засмя.

- Сами сме. - Гласът му бе така съблазнително плътен. Разбира се. Нищо не му пречеше да ме напляска. И точно се канех да го предизвикам, когато младо момиче и момче влязоха в чакалнята. Тя плачеше тихичко.

Свих извинително рамене, той кимна, взе лаптопа, хвана ме за ръка и ме изведе.

- Имат нужда да останат сами, не бива да им пречим. Ние с теб ще се забавляваме после.

Тейлър чакаше търпеливо отвън.

- Хайде всички за донъти с кафе! - казах високо.

Точно в четири следобед на вратата се почука. Тейлър отвори и покани детектив Кларк, който пак беше в отвратително настроение. Защо винаги беше такъв? Може би лицето му, чертите му бяха такива. Кисели.