E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

Той се усмихна и пак целуна ръката ми. Чувствах се малко по-добре от вчера, беше ми мъничко по-леко. Може би защото беше утро, а нещата винаги изглеждат по-добре сутрин, отколкото в черната бездна на нощта. Или заради начина, по който ме събуди моят мил съпруг? А и заради новината, че състоянието на Рей е сравнително добро.

Влязохме в празния асансьор и го погледнах. Вратите се затвориха. Той бързо обърна поглед към мен, засмя се и прошепна:

- Не прави това.

-Кое?

- Не ме гледай така.

И се засмя с глас, по хлапашки, безгрижно.

- Някой ден ще наема този асансьор за цял следобед.

- Само един следобед?

- Алчна сте, госпожо Грей.

- Когато става дума за теб, никога нямам насищане.

- Безкрайно съм щастлив да го чуя. - Целуна ме нежно.

Не знам дали поради факта, че бяхме точно в този асансьор, или защото не ме беше докосвал повече от двайсет и четири часа, или просто защото това беше моят опияняващ като сладка отрова съпруг... но желанието започна бавно да се развива от топчето, на което бе лежало свито досега, опъна се мързеливо под стомаха ми, а аз прокарах пръсти през косата му и го целунах страстно и настоятелно, притиснах го с тялото си в ъгъла на асансьора. Той изстена, хвана брадичката ми и ме улови в ръце като в люлка, и се целувахме, искам да кажа истински се целувахме, езиците ни се търсеха и като че откривахме толкова много нови неща сред това, което и двамата познавахме повече от добре. Моето друго аз почти загуби съзнание от екстаз и най-сетне пусна на свобода либидото ми. Погалих милото му красиво лице.

- Ана! - каза задъхано той.

- Обичам те, Крисчън Грей! Никога не го забравяй! - прошепнах, без да откъсвам поглед от сивите му потъмняващи очи.

Асансьорът спря меко и вратите се отвориха.

- Да вървим да видим баща ти, преди да съм хукнал да наемам асансьора за днес. - Целуна ме кратичко и тръгнахме през лобито.

Когато минахме покрай портиера, Крисчън се обърна и дискретно кимна към мъжа зад рецепцията. Той също му кимна и вдигна мобилния си телефон. Погледнах Крисчън въпросително, а той само се усмихна с онази имам-една-малка-тайна усмивка. Намръщих се и за секунда ми се стори, че е притеснен.

- Къде е Тейлър? - попитах.

- Ще дойде след малко.

Разбира се. Вероятно изкарваше колата.

- А Сойър?

- По задачи.

„Какви задачи?“

Крисчън не мина през въртящите се врати и вече знаех, че го прави, за да не пуска ръката ми. Стана ми така мило и топло. Беше късно лято, денят беше мек, но вече се усещаше дъхът на приближаващата есен. Огледах се за Тейлър и аудито. Никой. Ръката на Крисчън ме стисна по-здраво. Погледнах го и пак ми се стори, че е притеснен.

- Какво има?

Той сви рамене. Чух шум от приближаваща се кола. Познат, гърлен звук на двигател. Обърнах се и колата спря. Лъскава бяла спортна кола. Тейлър слезе от нея.

О, Боже! К.8? Завъртях се към Крисчън с намерение да питам, но...

„Можеш да ми купиш една такава за рождения ден. Бяла“.

- Честит рожден ден - каза той притеснено и докато внимателно наблюдаваше реакцията ми, сложи в ръката ми ключа. Гледах го като втрещена.

- Ти си невероятен - прошепнах. „Купил ме е колата! Господи! Точно както си пожелах!“ Заподскачах като дете, затанцувах. Кой иска да крие щастието си? Прегърнах го и той ме завъртя във въздуха.

- Парите ти са повече от акъла! - викнах. - Страхотна е! Благодаря!

Той спря да ме върти и ме вдигна на ръце.

- Бих направил всичко за вас, госпожо Грей. - Усмихна ми се. Десетки очи бяха свидетели на любовта ни, но какво от това! Той се наведе и ме целуна.

- Хайде, да вървим да видим баща ти.

- Да. А мога ли аз да карам?

- Разбира се. Тя си е твоя. - Пусна ме и аз хукнах към колата.

Тейлър ми отвори предната врата и се усмихна.

- Честит рожден ден, госпожо Грей.

- Благодаря, Тейлър. - И го прегърнах, което го стъписа, но се наложи да отвърне на прегръдката ми. Смути се и се изчерви.

Седнах зад волана.

- Карайте разумно, госпожо Грей - каза той поучително. Усмихнах му се. Тялото ми не можеше да побере толкова много вълнение. Щях да гръмна.

- Разбира се - обещах и пъхнах ключа, докато Крисчън се настаняваше на седалката до мен.

- И леко. Днес никой не ни преследва! - предупреди ме той.

Врътнах ключа и моторът запя. Погледнах в огледалото за

обратно виждане, рроверих в двете странични, после направих перфектен широк обратен завой и се стрелнах към болницата.

- Хей! - извика Крисчън паникьосано.

- Какво?

- Не искам да те видя в интензивното до баща ти. Намали! -каза с тон, на който не можеше да се възрази.