Георги Райчев - Имало едно мече…

Помислил Манго, помислил, па се съгласил.

— Прав е човекът — рекъл си той. — Защо ми е кожух? Ще взема мрежата: няма да работя вече, денем ще ям риба, а нощем колиба ще си правя от нея.

Разменили се. Вървели, що вървели, замръкнали по пътя.

— Хайде, Манго, да спим — рекъл рибарят, завил се добре с дебелия кожух, легнал и заспал сладко.

А Манго побил кол, обтегнал мрежата на кола и се пъхнал под нея. Чудесна колиба!

Но било много студено, задухал вятър, запрехвъркал на парцали сняг. Въртял се Манго на една страна, въртял се на друга страна — не може да заспи, студ го късал.

Станал посред нощ, проврял си пръста през мрежата, да види какво е времето навън, и рекъл:

— Бре, тежко̀ му на рибаря! Измамих го здравата! Аз съм вътре в колибата и ми е толкова студено, ами той какво ли прави вън, на откритата поляна? Ей го на̀, никакъв не се помръдва — трябва да е замръзнал от студ!

Един човек имаше две магарета. На едното казваше Марко, а на другото — Мързеланко. Марко беше добро и послушно магаре. Работеше от сутрин до вечер. С два тежки гюма носеше мляко на пазара. Лете мъкнеше вода за жътварите. Когато нямаше коня — него впрягаха в каруцата. Дори някой път и ралото влачеше, ако се разболееше някоя от кравите на господаря.

А Мързеланко за нищо не го диреха, защото и за нищо не го биваше. Поведе го селянинът на пазар с мляко. Подканя, бие — Мързеланко си знае своята — едвам пристъпва. Когато стигнат — пазарът свършил, а млякото непродадено. Натовари го лете със стомните — блъсне се Мързеланко в портата, счупи ги и двете, няма вода за жетварите. Впрегнат го в ралото — Мързеланко легне посред браздата и не помръдва. Молят го, бият го, Мързеланко лежи и се ослушва само.

Най-сетне махна ръка от него селянинът, смъкна му повода и го натири в полето.

— Хайде, върви по дяволите — викна му той, — за нищо не те бива, ленивецо!

Мързеланко това и чакаше. През цялото лято скита из полето, яде сухи бодли и се търкаля до насита из селските прахоляци.

Дойде есента. Хората пожънаха, овършаха, изораха нивите, прибраха се в село. Прибра се и Мързеланко от полето — стегнал го беше студът.

Погледна го селянинът: дръглив, само кожа и кости, прашен, с изпоядени от мухите уши. За какъв му е дявол — само храната ще хаби през зимата. Какво да го прави?

— Ще го продам — реши най-сетне селянинът.

Поизчисти го, сложи му нов повод и го подкара към града, на пазара.

Още нестигнал, и пресрещна го царски големец.

— Стой бре, чичо, къде водиш магарето? Продаваш ли го?

— Продавам го, господарю.

— Дай го на мене.

— Да ти го дам, ваша милост.

— Ама добро ли е? Да не би да рита, да хапе?

— А, много е добро, господине, злато магаре. Нито рита, нито хапе — дето го оставиш, там стои, не помръдва. Жал ми е за него, но що да чина — пари ми трябват.

— А колко искаш за него?

— Сто гроша, господине, не искам повече, само повода ще си взема, нов ми е.

— На ти сто гроша, вземи си и повода — по-хубав ще му купим — отвърна големецът. — Ето и слуга съм му довел.

Наброи богаташът парите и слугата поведе магарето.

Отведоха Мързеланка в широк двор. Изкъпа го слугата, въведе го в широк обор, с врата и прозорци. Назоби го, напои го с чиста вода — де е видял Мързеланко такова чудо!

На другия ден го подстригаха, купиха му нова юзда и седло със сребърни стремена.

Господарят имаше две малки момченца; за тях купи магарето, да се возят и играят с него.

Децата го обикнаха, чудеха се как да му угодят — всеки ден го гощаваха с плодове и захар. И слуга му слугуваше.

Измина така зимата, дойде пролет, дойде лято. Една сутрин Мързеланко беше сам на двора. Приближи до желязната ограда и погледна на улицата. И що да види — извън, зад железата, стоеше вързано друго магаре, натоварено с два тежки гюма. Гледа Мързеланко и на очи не вярва — брат му, Марко! Позна го и Марко, целунаха се, като свои.

— Е, Мързеланко, как е, добре ли си, много си изконтен! — попита го Марко.

— Е, че добре съм — отвърна Мързеланко с половин уста, — имам си ново седло, топъл обор и слуга ми слугува. Хранят ме със захар и ябълки, а пък и нищо не работя, цял ден играя с децата. Ами ти как си?

— Нали виждаш — оплака се Марко, — зиме мъкна гюмовете с мляко, лете — стомни с вода; ора, влача каруцата…

— Ами когато си свободен, ходиш ли в полето?

— Ходя.

— Ами ядеш ли сухи тръне?

— Ям до насита.

— Ами търкаляш ли се в прахта?

— Охо, валям се, колкото си искам.