Георги Райчев - Имало едно мече…

— Какво? Какво? — запитаха всички и млъкнаха изплашени. — Беда ли? Каква е тя? За кого?

— За Пуяка, за Гъсока и патиците. И за тебе, Петльо! За празника утре всички ще ви заколят. Приятели, мило ми е за вас. Дойдох да ви обадя — бягайте, докле е време!

— Лъжеш! Лъжеш! — закльончи Пуякът, а Гъсокът едва не го захапа за носа.

— Право ви казвам: сам чух дядо и баба, като си приказваха да заколят утре Петля и да отговеят с него; мама чула у стринките за Пуяка, а пък чичо Котаран — за Гъсока и патиците…

Мачо се обърна, скочи на плета и побягна към къщата.

Приятелите се гледаха изплашени. Нямаше вече веселби и крякане. Всички наведоха глави омърлушени. Само прасетата ги поглеждаха под око и се подсмиваха: — грух! грух! грух!

— Дали ще е вярно, Петльо, а? — загрижено попита Пуякът.

— Кой знае. Може и да е вярно. Дядо и баба нямат ни овца, ни коза, нито прасе.

— И моите нямат нищо освен мене! — рече изплашен Пуякът.

— И моите също! — изкряка Гъсокът.

— Ква! Ква! Ква! И нашите нямат! — обадиха се патиците. — Да бягаме, докле е време!

— Да бягаме! Да бягаме! — съгласиха се и другите.

Само Петелът мълчеше.

— Ами ти, Петльо, няма ли да бягаш с нас?

— Не, аз няма да бягам. Утре рано ще попея на дядо и баба и те няма да ме заколят.

— Ти стой, щом искаш да мреш, а ние не искаме да гинем за угода на хората!

Пуякът, Гъсокът и патиците се отделиха, прилепиха глави и дълго шушукаха и обмисляха какво да предприемат. Накрай решиха да избягат през нощта в близката гора. Прибраха се по-рано и уж легнаха да спят. Но щом се мръкна, излязоха скришом и се запътиха към гората. Беше ясна, лунна нощ. Пред тях дърварският път лъщеше като огледало. Дружината напредваше. Пръв тичаше Пуякът, зад него Гъсокът, а след тях припкаха и кривокраките патици.

В това време от гората излезе Вълчо, спря се и зави:

— Ауу! Аууу! Гладен съм!

Кума Лиса го чу, изскочи от дупката си и го посрещна:

— Кяв! Кяв! Кяв! Вълчо, ти ли си? Да знаеш как ми се хапва месце!

— Кви! Кви! Кви! — обади се и Порът. — От три дни не съм гризвал кокалче!

— Хайде — викна им Вълчо, — утре е Коледа: да идем в село, може да намерим нещо да понамажем гърлата си!

Но щом излязоха от гората, Лисанка се спря и впери поглед.

— Чакайте — рече тя, вижда ми се нещо откъм село. Я да се скрием и да видим какво ли ще е.

Скриха се и зачакаха. Ето ги и нашите бегълци — сами идат в устата им! Вълчо се хвърли и грабна Пуяка, Лисанка докопа Гъсока, а пък Порът разкряка патиците…

На утрото Петелът се провикна под прозореца на дядо и баба:

— Кукуриг-у-у-у! Дядо, бабо, ставайте. Коледа е вече.

Никога Петльо не беше пял толкова хубаво. Пръв се събуди дядото:

— Ставай, бабо — рече той, — стъкни огън, възвари вода, че нали днес ще колим Петля!

— Ох, ох — завайка се бабичката, стана полека и се залови да подклажда огъня. Но кладеше и плачеше.

— Защо плачеш, бабо? — попита я дядото.

— Че как да не плача! — отвърна тя. — Един петел си имахме и него ще заколим. Кой ще ни буди утрин? Кой ще ми кукурига цял ден по двора?

— Ами с какво ще отговеем, бабо?

— Иди у господарите, помоли им се за парче месо — ще го сготвим на сладка чорбица и ще отговеем.

— Право думаш, бабо — съгласи се дядото.

Стана, взе си тояжката и тръгна към господарите да измоли късче месо.

Петелът ги чу, изпляска с криле, изкукурига и тръгна към бунището. Но там нямаше никого — ни Пуяка, ни Гъсока, ни патиците. Само прасетата бяха подранили и търсеха къде да се зарият по на топло.

В нощта преди идването на Новата година земята е покрита с бяла снежна покривка. Горе на небето трепкат звезди, а долу блести снегът. Светло е като ден. Надалече се виждат черните сенки на дърветата. Сегиз-тогиз от близкото село се чува кучешки лай. Там хората спят и сънуват утрешния радостен празник.

Към полунощ, малко преди да звънне дванадесетия час, накрай селото излезе стара жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От главата й се спущаха бели коси.

Тя крачеше, спираше се от време на време и гледаше напред, сякаш чакаше някого. След миг нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.

— Буху! Буху! — рече бухалът. — Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?

— Заминавам — отвърна бабичката. И после попита: — А къде е сестра ми? Иде ли вече?

— Иде! — избуха бухалът. — Погледни напред. Ей там, хе-е-е!

Бабичката погледна. Далеч по равния сняг се мяркаше светлина. Светлината идеше все по-близо и по-близо.