Георги Райчев - Имало едно мече…

— Баща ни е царят на тази земя — отговори по-голямото момче. — Една вещица някога искала да ожени татка за дъщеря си. Но дъщеря й била зла и мързелива. Татко се оженил за друго, добро момиче, майка ни. Тогава вещицата се закълнала да отмъсти. Затова ни омагьоса да станем петле, мече и коте. Държеше ни гладни в гората, биеше ни всеки ден. Една нощ избягахме от нея и ти ни прибра дома си. А снощи чух славейче, като пееше над нас, на дървото. Пееше и думаше:

— Ах, да знае това петле да отлети сред гората. Там има голям дъб, под корена му извира жива вода. Ако пият и се полеят с живата вода, и тримата ще станат пак човеци.

Дърварят не можеше да им се нарадва. Той ги поведе назад и право в палата на царя. Бащата и марката едва не умряха от радост. Те милваха децата, но не забравиха и добрия дървар. Наградиха го пребогато, облякоха го в скъпи дрехи и го туриха пазач на царската хазна с парите.

Ето, такава е приказката за мечето — завърши усмихнат бащата. Но Милка и Сашко бяха толкова прехласнати, че не чуха думите му.

— Ами вещицата какво са направили, татко? — попита Сашко.

— Потърсили я, но тя била умряла вече. Царят заповядал да затрупат гроба й с камъни.

Милка помълча замислена. После попита:

— Но, татко, нали аз измислих за мечето. Нямаше друго.

— Да, Милке, ти, а пък аз разказах другото.

— Но ако аз ти кажа нещо, нищо не можеш измисли! — закани се Сашко.

— Добре, кажи да чуем!

Сашко мисли, мисли — и рече:

— Имало едно време един кютюк и приказката свършва дотук. Ха да те видим сега!

— Не, Сашко, не свършва дотук.

— Ха де!

— Другия празник ще чуеш що се е случило с кютюка.

Червеното петле и жълтото ярче бяха братче и сестриче. Веднъж петлето рече на ярчето:

— Хайде, сестро, да идем в гората за лешници.

— Бива, бате — отвърна ярчето.

Тръгнаха, отидоха в гората. Подхвръкна петлето, качи се на една леска. Бере и яде лешници, бере и яде, а пък на ярчето нищо не пуща.

— Дай, бате, и на мене! — моли му се отдолу ярчето, а пък петлето мълчи, бере и яде.

— Дай, бате, и на мене! — вика пак ярчето. — Пусни ми лешниче или ще се оплача на баба.

— На! — отвърна сърдито петлето. — На, дръж! — и изпрати едно лешниче долу.

Не щеш ли, лешничето — трак! — право ярчето в окото — изби го.

Викна ярчето, заплака:

— Олеле, мале, извади ми батко окото!

— Кой ти е крив! — отвръща му петлето. — Нали искаше лешниче.

— Ти си крив! Ти нарочно ме удари в окото!

Този така, онзи инак — скараха се. Дойде до съд работата. Тръгнаха из гората да търсят съдия. Ето ти го насреща и съдията — Кума Лиса. Седнала на един пън, гледа ги и пита:

— Какво търсите?

— Съдия, Кума Лисо.

— Аз съм съдия. Защо ме търсите?

Тури Лиса очила, разтвори на колене тежка книга и се приготви да слуша.

Първо ярчето разказа как е била работата.

Намести Лиса очилата и викна на петлето:

— Защо си избил, петльо, окото на ярчето? Отговаряй!

— Защото леската ми съдра гащите — отвърна петлето.

— Да дойде леската! — заповяда Лиса.

Доведоха леската. Викна й Кума Лиса:

— Защо, леско, си съдрала гащите на петлето?

— Защото козата ми изяде листата — отвърна леската.

— Да дойде козата!

Дойде козата.

— Казвай, козо, защо си изяла листата на леската?

— Защото козарят не ме води на зелена тревица — отвръща хитрата козица.

— Да дойде козарят!

Дойде козарят.

— Казвай, козарко, защо не си водил козата на зелена тревица?

— Защото бабата не ми омесва топла питка — оплаква се козарят.

— Доведете бабата! — кресна Лиса.

Ето ти я иде и бабата.

— Защо, бабо, не си омесила топла питка на козаря?

— Защото вчера ей това петле и това ярче ми изкълваха до шушка тестото.

— Тъй ли! — викна Лиса, та гората прокънтя. — Тъй, а, ярката и петлето ли изкълваха тестото? Ти ли, ярко? И ти, петльо? А пък сте тръгнали съд и правдина да дирите. Чакайте да ви науча аз.

Скочи Лиса, сграбчи петлето и ярчето и — фюйт! — в гората, дим да я няма.

Спечелил Манго пари, купил си нов кожух и тръгнал към дома да се похвали на циганката. Върви, оглежда кожуха и се смее от радост.

Посред път го настигнал един рибар с преметната през рамо мрежа.

— Добра стига, Манго!

— Добра среща, байо!

— Къде така бързаш, Манго?

— Не виждаш ли? Нов кожух си купих!

— Защо ти е кожух? — рекъл рибарят. — Зиме ще го носиш, а лете ще го захвърлиш, молците да го ядат. Я по-добре да се разменим, дай на мене кожуха, пък ти вземи мрежата. Денем риба ще ловиш и ще ядете и ти, и циганчетата, и циганката, а нощем колиба ще си направиш от мрежата. Я виж колко е голяма!