Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— От самата мене? — Изабела все още държи здраво ръката ми. — Ами ако не е така? Ако навсякъде образът лежи погребан в хиляди и хиляди огледала? Как може да го вземем назад? Ах, никога не можем да го вземем назад! Той е загубен! Загубен! Той е издялан като статуя, която няма вече лице. Къде е моето лице? Къде е моето първо лице? Лицето, което съм имала преди всички огледала? Лицето, което имах, преди те да започнат да ме ограбват?

— Никой не те е ограбил — казвам аз безпомощно. — Огледалата не крадат. Те само отразяват.

Изабела диша ускорено. Лицето й е бледно. В прозрачните й очи блести червеният отблясък на луната.

— Къде е останал образът? — шепне тя. — Къде е останало всичко? Къде сме ние въобще, Рудолф? Всичко бяга, шуми, потъва и потъва! Дръж ме здраво! Не, ме пускай! Не ги ли виждаш? — Тя гледа втренчено към замъгления хоризонт. — Те летят там! Всички тези мъртви огледални образи! Те идват и искат кръв! Не ги ли чуваш? Тези сиви крила! Те пърхат като прилепи! Не ги пускай да се приближат!

Изабела притиска главата си към рамото ми, а треперещото си тяло към моето тяло. Аз я държа и гледам в здрача, който става все по-дълбок. Въздухът е спокоен, но тъмнината сега бавно пролазва напред из дърветата край алеята като някоя безшумна рота от сенки. Като че иска да ни заобиколи и да се приближи из засада, за да ни пресече пътя.

— Ела — казвам на Изабела. — Хайде да вървим! Там зад алеята е по-светло. Там има още много светлина.

Изабела се противи и клати глава. Усещам косата й на лицето си — тя е мека и ухае на сено; лицето й също е меко; усещам тънките й кости, брадичката, извивката на челото и изведнъж съм отново дълбоко учуден от това, че зад този тесен полукръг живее един свят със съвсем други закони и че тази глава, която без усилие мога да обгърна с ръцете си, вижда по-иначе всичко — всяко дърво, всяка звезда, всяка връзка между нещата, а и самата себе си. В нея е заключена една друга вселена; за миг всичко започва да плува безредно, и аз вече не зная какво е действителност — това, което виждам, или онова, което тя вижда, или това, което съществува без нас и което никога няма да можем да опознаем, защото то прилича на огледалата, които са тук, когато и ние сме тук, и никога не отразяват нищо друго, освен нашия собствен образ. Ние никога, никога не знаем какво са те, когато са сами, и какво има зад тях; те са нищо, а все пак могат да отразяват, и трябва да са нещо; но те никога не издават своята тайна.

— Ела — казвам аз. — Ела, Изабела. Никой не знае кое какво е, къде се намира и накъде отива… Но ние сме за едно, това е всичко, което можем да знаем.

Тегля я със себе си. Мисля си, че когато всичко се разпада, може би наистина няма нищо друго освен мъничко взаимност, а и това е приятна измама, защото там, където наистина някой се нуждае от другиго, той не може да го последва и не може да му помогне; това съм забелязвал доста често, когато през войната се заглеждах в мъртвите лица на моите другари. Всеки си има своя собствена смърт, трябва сам да умре и никой не може да му помогне.

— Нали няма да ме оставиш сама? — шепне Изабела.

— Няма да те оставя сама.

— Закълни се — казва тя и се спира.

— Заклевам се — отвръщам без колебание.

— Добре, Рудолф — Тя въздъхва, като че сега й е много по-леко. — Но не забравяй! Ти толкова често забравяш.

— Няма да забравя.

— Целуни ме!

Притеглям я към себе си. Изпитвам само лек ужас и не зная какво да правя; целувам я със сухи, стиснати устни.

Изабела вдига ръце, обгръща главата ми и я задържа. Изведнъж усещам остро ухапване и я отблъсквам. От долната ми устна тече кръв. Тя е ухапана. Поглеждам втренчено Изабела. Тя се усмихва. Лицето й е променено. То е зло и лукаво.

— Кръв! — казва тя тихо и тържествуващо. — Ти искаше пак да ме измамиш, познавам те! Но сега вече не можеш. Обещанието ти е подпечатано с кръв. Не можеш вече да се откъснеш от мене!

— Не мога вече да се откъсна — казвам изтрезнял. — Добре. Затова пък не е нужно да ме нападаш като котка. Колко силно тече кръвта! Какво ще кажа на старшата сестра като ме види такъв?

Изабела се смее.

— Нищо — отвръща тя. — Защо трябва всякога да казваш нещо? Не бъди толкова страхлив!

Усещам топлата кръв в устата си. Няма никакъв смисъл да вадя кърпичката си — раната трябва да се затвори сама. Пред мене стои Женевиев. Тя изведнъж е станала Жени. Устата й е малка и грозна, усмихва се лукаво и злобно. Камбаните започват да бият за майската вечерна служба. Една болногледачка идва по пътя. Бялата й горна дреха светлее неясно в полумрака.