Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Хващам ръката на Изабела и я поставям на слепоочието си. Тя е суха и хладна.

— Как се пие луната във вода? — питам аз.

Изабела отдръпва ръката си.

— През нощта държиш чаша с вода навън, през прозореца… така. — Тя протяга ръка. — Тогава луната влиза. Може да се види как чашата става светла.

— Искаш да кажеш, че луната се отразява вътре.

— Не се отразява. Тя е вътре. — Изабела ме поглежда. — Отразява се… Какво искаш да кажеш с това „отразява се“?

— Отражението е образът в едно огледало. Можеш да се огледаш в много неща, които са гладки. И във водата. Но при все това не си вътре.

— Които са гладки! — Изабела се усмихва учтиво, но не вярва. — Наистина ли? Чудно нещо!

— Защо да е чудно? Когато застанеш пред огледалото, ти също се виждаш.

Тя събува едната си обувка и разглежда крака си. Той е тесен и дълъг и не е обезобразен от стягане.

— Да, може би — казва тя, все още учтиво, но незаинтересувано.

— Не може би. Положително. Но това, което виждаш, не си ти. То е само отражение. Не си ти.

— Не, не съм аз. Но къде съм аз, когато то е там?

— Ти си пред огледалото. Иначе то не би могло да те отрази.

Изабела обува отново обувката си и поглежда нагоре.

— Сигурен ли си, Рудолф?

— Съвсем сигурен.

— Аз не. А какво правят огледалата, когато са сами?

— Отразяват това, което е пред тях.

— Ами ако пред тях няма нищо?

— Не е възможно. Все има нещо.

— А през нощта? При новолуние… ако е съвсем тъмно, какво правят тогава?

— Тъмнината — отговарям аз, без да съм вече така напълно убеден, защото как може да се отразява най-дълбоката тъмнина? За да се отрази нещо, все пак трябва да има малко светлина.

— Тогава значи, те са мъртви, ако е съвсем тъмно?

— Може би спят… а когато светлината се върне, те се събуждат.

Изабела кима замислено и притегля роклята си плътно към краката.

— А когато сънуват? — пита неочаквано тя. — Какво сънуват те?

— Кои?

— Огледалата.

— Мисля, че те винаги сънуват — казвам аз. — Сънуват цял ден. Сънуват нас. Сънуват ни от другата страна. Каквото при нас е отдясно, у тях е отляво, а каквото е отляво, у тях е отдясно. Изабела се обръща към мене.

— Тогава те са нашата друга страна.

Замислям се. Всъщност кой знае какво е огледало?

— Виждаш ли — казва тя. — Преди твърдеше, че в тях нямало съвсем нищо. А те имат нашата друга страна в себе си.

— Само дотогава, докато стоим пред тях. Щом се отстраним, вече ни няма в тях.

— Откъде знаеш?

— Това се вижда. Когато се махнеш и погледнеш назад, нашият образ вече го няма там.

— Но ако те само го скриват?

— Как биха могли да го скрият? Те отразяват всичко! Затова са и огледала. Едно огледало не може нищо да скрие.

Между веждите на Изабела се появява бръчка.

— Къде остава тогава той?

— Кой?

— Образът! Другата страна! Връща ли се обратно в нас?

— Не зная.

— Но той не може да се загуби!

— Не се губи.

— Къде остава? — пита по-настойчиво тя. — В огледалото ли?

— Не. В огледалото вече го няма.

— Сигурно е още там! Откъде знаеш това толкова точно? Нали не го виждаш.

— Други хора също виждат, че не е вече там. Те виждат само своя собствен образ, ако стоят пред огледалото. Нищо друго.

— Те го закриват. Но къде остава моят образ? Той трябва да е там!

— Та той е тук — казвам аз и съжалявам, че започнах целия този разговор. — Ако пристъпиш отново пред огледалото, той ще бъде пак там.

Изведнъж Изабела става много неспокойна. Тя коленичи на пейката и се навежда напред. Силуетът й се откроява черен и слаб пред нарцисите, които жълтеят в душната вечер, сякаш са от сяра.

— Значи, той е вътре! А преди ти каза, че не бил там.

Тя сграбчва ръката ми и трепери. Не зная какво да й отговоря, за да я успокоя. Със законите на физиката не мога да й обясня нищо; тя ще ги отхвърли с презрение. А в тоя миг и аз не съм съвсем уверен в тези закони. Изведнъж ми се струва, че в огледалата наистина има някаква тайна.

— Къде е образът, Рудолф? — шепне тя и се притиска към мене. — Кажи ми, къде е? Навсякъде ли е останала частица от мене? Във всички огледала, които съм видяла? Аз съм видяла много, безброй много огледала! Навсякъде ли съм разпръсната? Всяко ли е взело нещо от мене? Един слаб отпечатък, тънко резенче от мене? Нима съм нарязана от огледалата като парче дърво от ренде? Тогава какво е останало още от мене?

Хващам я за раменете.

— Ти си цялата тука — казвам аз. — Огледалата не вземат, а напротив, дават ти нещо. Те го правят видимо и ти го връщат — къс пространство, светъл къс от самата тебе.