Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Не може ли и двете едновременно?

— В музиката не може — казвам аз, поставен на тясно. — В нея има принципи. Може само едното или другото. Или едното след другото.

— Едното след другото! — Изабела ме поглежда с леко презрение. — Все така извърташ, Ролф. Защо?

— И аз не зная. Бих искал да бъде другояче.

Тя изведнъж се изправя и захвърля лалето, което е откъснала. С един скок е вън от лехата и силно изтърсва роклята си. След това я дръпва нагоре и разглежда краката си. Лицето й е разкривено от отвращение.

— Какво се е случило? — питам уплашено. Тя посочва към лехата:

— Змии… Поглеждам към цветята.

— Тук няма змии, Изабела.

— Има! Ето! — Тя сочи лалетата. — Не виждаш ли какво искат? Аз разбрах.

— Нищо не искат. Това са цветя — казвам недоумяващо.

— Те ме докоснаха! — Тя трепери от отвращение и все още гледа втренчено към лалетата.

Хващам я за раменете и я обръщам така, че да не вижда вече лалетата.

— Сега ти се обърна — казвам аз. — И тях вече ги няма.

Изабела диша ускорено.

— Не им позволявай! Стъпчи ги, Рудолф!

— Няма ги вече. Ти се обърна и те изчезнаха. Както тревата нощем и предметите.

Изабела се обляга на мене. Изведнъж не съм вече Ролф за нея. Тя слага лицето си на рамото ми. Няма нужда вече да ми обяснява. Аз съм Рудолф и трябва да зная това.

— Сигурен ли си? — пита тя и аз чувствувам как сърцето й бие до ръката ми.

— Съвсем сигурен. Изчезнаха. Като слуги в неделен ден.

— Не им позволявай, Рудолф…

— Няма да им позволя — отвръщам аз и наистина не зная какво иска да каже тя. Но това не е и необходимо. Изабела вече се успокоява.

Ние бавно се връщаме.

Една милосърдна сестра с ниски токове се приближава към нас.

— Трябва да дойдете да ядете, госпожице.

— Да ям — казва Изабела. — Защо човек трябва да яде, Рудолф?

— За да не умре.

— Пак лъжеш — казва тя уморено, като че се обръща към някое непоправимо дете.

— Този път не лъжа. Този път казвам истината.

— Така ли? И камъните ли ядат?

— Камъните живеят ли?

— Ама разбира се! Най-интензивно от всичко. Толкова интензивно, че са вечни. Не знаеш ли какво е кристал?

— Само от уроците по физика. Това сигурно не е вярно.

— Чист екстаз — шепне Изабела. — Не, както това тук… — Тя сочи назад към лехите.

Прислужницата я хваща за ръка.

— Къде е шапката ви, госпожице? — пита тя след няколко крачки и се оглежда. — Почакайте, аз ще я донеса!

Прислужницата тръгва, за да вземе шапката от цветята. Зад нея Изабела забързва обратно към мене с унило изражение.

— Не ме оставяй, Рудолф! — шепне тя.

— Няма да те оставя.

— И не си отивай! Аз трябва да вървя сега. Те ще ме вземат. Но ти не си отивай!

— Няма да си отида, Изабела.

Прислужницата е спасила шапката и сега пристъпва с широките си ходила като съдбата.

Изабела стои неподвижно и ме гледа. Като че се разделяме завинаги. С нея всеки път е така — като че се разделяме завинаги. Кой знае каква ще бъде, когато дойда пак и дали изобщо ще ме познае тогава?

— Сложете си шапката, госпожице — казва прислужницата. Изабела взема шайката и я оставя да виси отпуснато на ръката си. Обръща се и тръгва към отделението, без да погледне назад.

Това започна така: в началото на март Женевиев ненадейно се приближи към мен в парка и ме заговори, сякаш се познавахме много отдавна. В това нямаше нищо необичайно — в лудницата не е необходимо хората да се представят един на друг; за тях не важат формалностите, те разговарят помежду си, без да има нужда от дълги предисловия. Всеки заговаря веднага за онова, което му е дошло на ум, и никой не се смущава, ако другият не го разбира — това е нещо второстепенно. Никой не иска да убеждава и обяснява: присъствуваш и говориш, а често двама души си говорят за съвсем различни неща и великолепно се разбират, защото не се вслушват какво казва другият. Например папа Григорий VII, дребно човече с разкривени навън крака, не спори. Той няма нужда да убеждава никого, че е папа. Папа е и толкоз, но големи грижи му създава Хенрих Лъв 11 11 Германски феодален владетел от XII век, враждувал с император Фридрих Барбароса. — Б. пр. , а мисли също за Каноса 12 12 Прочут замък в Северна Италия, в който папа Григорий VII приел в 1077 г. отлъчения от църквата германски император Хенрих IV, след като, според легендата, го накарал да чака на студа бос и гологлав цели три дни и три нощи. — Б. пр. и по някой път говори за нея.

Не го смущава това, че събеседникът му е човек, който смята, че целият е от стъкло и моли всекиго да не го бутне, защото имал вече една пукнатина. Двамата приказват помежду си — Григорий — за императора, който трябва да се разкае по риза, а стъкленият човек — че не може да понася слънцето, понеже се оглеждало в него. След това Григорий дава папската си благословия, а стъкленият човек сваля за миг кърпата, която пази прозрачната му глава от слънцето, и двамата се разделят с учтивостта на миналите столетия. Така че аз не бях учуден, когато Женевиев се приближи към мене и ме заприказва; бях учуден само колко хубава беше тя, защото в тоя ден беше Изабела.