Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Мина известно време, докато свикна с тази гледка и дори сега понякога ми се случва да втренчвам поглед в лудите както в началото: с някаква смесица от любопитство, ужас и нещо трето — безименно, което ми напомня момента, когато, за пръв път видях мъртвец. Тогава бях на дванадесет години. Мъртвият се казваше Георг Хелман. Една седмица преди това бях играл с него, а сега той лежеше пред мене, между цветя и венци, като нещо неизразимо чуждо от жълт восък, което по някакъв ужасен начин вече нямаше нищо общо с нас, беше отминало в някаква невъобразима вечност и все пак беше още тук, със своята безмълвна, странно студена заплаха. По-късно, през войната, видях безброй мъртъвци и вече не чувствувах почти нищо, сякаш се намирах в кланица, но никога не можах да забравя този първи мъртвец, тъй като човек не може да забрави нищо, което е преживял за първи път. Той беше смъртта. И същата смърт понякога ме поглежда от угасналите очи на лудите — някаква жива смърт, сякаш още по-непонятна и загадъчна от другата, тихата смърт. Само при Изабела това е другояче.

Виждам я да идва по пътя от отделението за жени. Една жълта рокля се люлее около краката и, като камбана от копринен шантунг, а в ръката си държи плоска, широкопола сламена шапка.

Ставам и тръгвам към нея. Лицето й е дребно и човек вижда в същност само очите и устата й. Очите й са сиво-зелени и много прозрачни, а устата й е червена като на някой туберкулозен или сякаш е сложила много червило. Но очите й могат изведнъж да станат безизразни, тъмни и малки, а устата — стисната и нацупена като на някоя стара мома, която никога не се е омъжвала. Когато е такава, тя е Жени — мнителен, неприятен човек, на когото не може да се угоди, а когато не е такава, е Изабела. И двете са недействителни, защото в същност тя се казва Женевиев Терховен и страда от болест, която има грозното и малко призрачно име „шизофрения“ — раздвояване на съзнанието, раздвояване на личността, и това е причината, поради която тя се смята за Изабела или за Жени — някоя друга, а не самата тя. Женевиев е една от най-младите болни в лудницата. Майка й живеела в Елзас и била доста богата, но малко се грижела за нея — във всеки случай аз още не съм я виждал тук, откакто познавам Женевиев, а оттогава има вече шест седмици.

Днес Женевиев е Изабела, веднага забелязвам това. В такъв случай живее в някакъв свят на мечтите, който няма нищо общо с действителността и е лека и безтегловна; не бих се учудил, ако лимонено-жълтите пеперуди, които летят наоколо, кацнеха по раменете й.

— Ето те пак тука! — казва тя сияеща. — Къде беше толкова време?

Когато е Изабела, тя ми говори на „ти“. Това не е никакво особено отличие; тогава казва „ти“ на целия свят.

— Къде беше? — пита ме тя още веднъж. Махвам неопределено към портата.

— Някъде, там вън… Поглежда ме за миг изпитателно.

— Вън? Защо? Търсиш ли нещо там?

— Струва ми се… Само да бих знаел какво! Тя се смее.

— Стига, Ролф! Никога нищо не се намира.

Трепвам при името Ролф. За съжаление често ме нарича така, защото също като самата себе си смята и мене за някой друг, и то не винаги един и същ. Смята ме ту за Ролф, ту за Рудолф, а веднъж се появи и някой си Раул. Ролф е скучна личност, която не мога да понасям; Раул изглежда е нещо като прелъстител. Най-приятно ми е обаче, когато ме нарича Рудолф. Тогава е мечтателна и влюбена. Истинското ми име — Лудвиг Бодмер — пренебрегва. Много пъти съм й го казвал, но тя изобщо не иска да знае за него.

През първите седмици всичко това доста ме смущаваше; но сега свикнах. Тогава все още споделях общоприетото схващане за душевноболните и си представях, че те постоянно буйствуват, правят опити да убиват и са фъфлещи идиоти; толкова по-ярко се открои Женевиев от тази представа. Отначало едва можех да повярвам, че тя изобщо е болна — смесването на имена и самоличността ми изглеждаше като някаква неуловима игра, а и сега понякога още ми се струва, че е така; но после разбрах, че зад тази ефирна външност все пак беззвучно вее хаосът. Той още не бе настъпил, но бе наблизо и това, както и обстоятелството, че Изабела бе само на двадесет години и че поради болестта красотата й често бе почти трагична, й придаваше някаква странна привлекателност.

— Ела, Ролф! — казва тя и ме хваща под ръка.

Още веднъж се опитвам да отбягна това омразно име.

— Не съм Ролф — обяснявам й — аз съм Рудолф.

— Ти не си Рудолф.

— Все пак съм Рудолф! Рудолф, Еднорогият. 7 7 Митическо, подобно на кон животно с един рог. — Б. пр.