Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Свещите пред олтара са запалени. През пъстрото стъкло на прозорците светлината отвън пада приглушена и се смесва с блясъка на свещите в златисто сияние, премрежено в червено и синьо. Всред тази светлина стои свещеникът в своята златошита черковна одежда, а на стъпалата на олтара коленичат министрантите в червените си раса с бели наметала.

Изтеглям регистрите на флейтите и на Vox humana 4 4 Vox humana (лат.) — човешки глас. — Б. пр. и започвам.

Главите на лудите от предните редили изведнъж се обръщат, всички едновременно, като че някой ги е дръпнал с въже. Техните бледи лица с тъмни очни кухини се втренчват безизразно нагоре към органа. Те плуват като плоски, светли дискове в дрезгавата, златиста светлина, а понякога — през зимата, в тъмнината — изглеждат като големи нафори, които очакват, че светият дух ще се всели в тях. Лудите не могат да свикнат с органа; те нямат минало и спомени, и всеки неделен ден флейтите, цигулките и бас-виолите неочаквано и като нещо ново засягат техните отвърнати от света мозъци. След това започва свещеникът пред олтара и те се обръщат към него.

Не всички луди следят литургията. В задните редици мнозина седят без да се помръдват. Те седят там, като че са потънали в страшна печал, и край тях няма нищо друго освен пустота; но може би само така ни се струва. Може би те витаят в съвсем други светове, където не прозвучава нито една дума на разпнатия спасител, може би те безобидно и без да разбират се отдават на някаква музика, в сравнение с която органът звучи бледно и грубо. А може би съвсем не мислят — равнодушни като морето, живота и смъртта. Само ние одушевяваме природата. Каква е тя, когато е това, което е — това може би знаят главите там долу; но те не могат да разкрият тази тайна. Онова, което виждат, ги е направило неми. Понякога изглежда сякаш са последните потомци на строителите на Вавилонската кула, езикът им е объркан и не могат вече да кажат какво са видели от най-горната тераса.

Поглеждам дебнешком към първата редица. От дясната страна всред трептящия розов и син блясък, виждам тъмната глава на Изабела. Тя е коленичила изправена и стройна на чина. Изящната й глава е наклонена настрана като у някоя готическа статуя. Аз бутвам обратно бас-виолите и регистрите на Vox humana и изтеглям Vox celeste 5 5 Vox celete (лат.) — небесен глас. — Б. пр. . Това е най-мекият и най-ефирен регистър на органа.

Ние се приближаваме към светото преображение. Хлябът и виното ще се превърнат в плътта и кръвта Христови. Това е чудо, също както другото чудо — че човек е направен от пръст и кал. Според Ризенфелд третото чудо било, че човекът не знаел какво да стори с второто чудо, освен все повече и повече да използува и погубва себеподобните си и да изпълва краткото време между раждането и смъртта си с колкото се може повече егоизъм, при все че още от началото всеки знае съвсем сигурно само едно нещо — че ще умре. Това го казва Ризенфелд от Оденвелдските гранитни заводи — един от най-точните калкуланти и безогледни хора в търговията със смъртта. Agnus Dei qui tollis peccata mundi 6 6 Божият агнец, който изкупва греховете на света. — Б. пр. .

След литургията получавам от сестрите в лудницата закуска — яйца, парче колбас, бульон, хляб и мед. Това влиза в моя договор. След тази закуска мога да мина и без обед; защото в неделен ден купоните на Едуард не важат. Освен това получавам хиляда марки — сума, с която мога да пътувам с трамвая дотук и обратно, ако пожелая. Никога не съм искал повишение. Защо — това и аз не зная; но при обущаря Карл Брил и за частните уроци на сина на книжаря Бауер се боря за повишение като див козел.

След закуската отивам в парка на лудницата. Той-е прекрасно, просторно място с дървета, цветя и пейки, заобиколено с висок зид, и човек може да помисли, че се намира в санаториум, ако не се виждаха железни решетки на прозорците.

Обичам този парк, защото е тих и защото тук не се налага да говоря с никого за война, политика и инфлация. Мога спокойно да седя и да върша разни старомодни неща — да слушам шумоленето на вятъра или чуруликане-то на птичките и да наблюдавам как светлината се прецежда през ярката зеленина на дървесните върхари.

Болните, на които е позволено да излизат, се разхождат край мене. Повечето от тях са тихи, други разговарят със самите себе си, някои спорят оживено с посетителите и пазачите, а мнозина, без да се помръдват, са притихнали мълчаливо и самички, с наведени глави, като вкаменени на слънцето, докато отново бъдат прибрани в килиите си.