Величка Настрадинова - За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

Марта допиваше кафето и мечтателно се взираше през прозореца.

Тогава довтаса Маца Писанска и нададе глас:

– Отиде ли си онзи?

Всички зарязаха заниманията си.

– А, значи нарочно си мълчала заради Борис? — попита Марта. — И защо?

– Сърдя му се.

Малката Матева я награби:

– Дай да му се сърдим колективно! Ти — по какви причини?

– Смърди на парфюм.

– Оле-ле, ще ме попилееш! — разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя съвсем по котешки й каза:

– Ххх!

– Смърдял на парфюм! — не преставаше Мария и майка й се почувства задължена да й напомни:

– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…

– Ха! На Борис! — гневно измърмори госпожа Писанска.

– Ау! Ау! — премрежи очи малката Матева. — Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?

– Смърди на чуждо. Не се трае!

– Я да не говориш така за годеницата на Борис.

– Каквото си искам, това ще говоря.

– Леле, че опако добиче ни се случи!

– Вие всички сте опаки! — твърдо изложи преценката си Маца.

– Това не е далеч от истината — се съгласи Матев и погледна Марта. — Мила моя, не е ли по-добре да се оттеглим в моя кабинет?

Оттеглиха се.

– От какво си обезпокоен? — го запита Марта. — Надявам се, не от Мацините брътвежи за разни феи, таласъми и чортелеци.

– Не. Имали сме и по-необичайни посетители. Отнася се до годеницата на Борис. Знаеш, че е „получена“ по особен начин, и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?

– Това е въпросът — мрачно каза Марта. — Не парфюмът дразни Маца, а „чуждото“, тоест нечовешкото. А на този „парфюм“ вече ухае и Борис. Я, моля, намери ми онова твое съчинение за госпожица Вещицата, сегашната госпожа У., което тя самата одобри като истинно и проникновено. Искам да си го припомня, докато ти правиш обичайната си предобедна разходка.

– За мене е чест и удоволствие — се поклони с прикрита ирония Матев. — Моля, заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?

– Не се знае — отвърна разсеяно Марта и зачете:

„Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират се и накрая черепът ми заприличва на нар със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други пиеси от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая. Там на високо легло, подпряна на възглавници, лежеше тя и очите й ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите й, да скрия образа й под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите й коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните й зеници и от горчивата чупка над посинелите й устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта й, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата й, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название или името ми, чувствах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато видението ми се явеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко — признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други. Обсипваше ме с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това — жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво я засягаше удобен ли ми е фракът.