Стивън Ериксън - Сакатият бог

Ралата изсумтя под завивките.

— Ублала.

— Да, Драконъс?

— Вярваш ли в справедливостта?

— Какво? Нещо лошо ли казах? Какво направих? Няма да се шегувам повече, обещавам.

— Нищо лошо не си направил. Разбираш ли когато нещо е нечестно?

Ублала се заозърта отчаяно.

— Не в този момент, приятелю. Искам да кажа, изобщо. Когато видиш, че нещо е несправедливо, нечестно, правиш ли нещо по въпроса? Или просто обръщаш гръб? Мисля, че знам отговора, но трябва да съм сигурен.

— Не обичам лоши неща, Драконъс — измърмори Ублала. — Опитвах се да го кажа на тоблакайските богове, когато излизаха от земята, но те не слушаха, тъй че с Лоста трябваше да ги убием.

Драконъс го изгледа продължително и рече:

— Мисля, че току-що направих нещо подобно. Не заравяй оръжията си, Ублала.

Беше излязъл от палатката си много преди смрачаване, за да тръгне по дължината на колоната сред неспокойните войници. Спяха лошо или изобщо не заспиваха и не един чифт зачервени сънени очи проследиха Рутан Гъд, докато вървеше към ариергарда. Жаждата завладяваше ума като напаст. Изтласкваше всички нормални мисли и изпъваше времето, докато го скъса. От всички мъчения, измислени за да прекършат хората, нищо не можеше да се сравни с жаждата.

Вече бе сред фургоните, пълни със сухо опушено месо, увито в кожи. Дългите дебели въжета бяха навити и сложени до хомотите пред всеки фургон. Воловете ги нямаше. Вече ги бе заменила човешка сила. Да влачи храна, която никой не иска да яде. Храна, която засяда на буци в корема, храна, която те гърчи в жестоки спазми и те смъква на колене.

По-натам по пътя бяха болничните фургони, натоварени с вече предалите се, полупобърканите от слънцето и обезводняването. Стражи в пълно снаряжение бдяха над каците с вода, използвана от лечителите, и това го отчая. Дисциплината се разпадаше и Рутан добре разбираше това, което виждаха очите му. Че простата нужда има силата да съкруши цели цивилизации, да надвие целия ред в човешките дела. „Да ни сведе до неразумни зверове. И вече се прокрадва в този лагер, сред тези войници.“

Тази армия скоро щеше да се разпадне. Жаждата глождеше безмилостно.

Слънцето кацна на хоризонта на запад, червен като безкръвна рана. Скоро пъклените мухи щяха да се пробудят, отпървом сънливо във враждебния студ, а след това щяха да връхлетят и да заиграят по всяка оголена част от кожата, все едно че самата нощ се е пробудила със сто хиляди крака. А след тях щяха да дойдат гъмжащите облаци пеперуди, да се понесат неуморно отгоре като сребърни облаци, прошарени с нефритенозелено — първия път бяха дошли, за да се хранят от труповете на последните заклани волове, а сега се връщаха всяка вечер, гладни за още.

Тръгна между фургоните със стенещия им товар, като кимаше на резачите, които се движеха сред подопечните си с мокри парцали, за да ги притиснат до подутите устни.

Никакви постове нямаше отвъд отходната траншея — като че ли нямаше много смисъл от тези неща, — само редица гробни могили с екип от десетина копачи, които довършваха още няколко с кирки и лопати. Под напечената от слънцето повърхност нямаше нищо освен корави като камък наноси, дълбоки един човешки ръст. Понякога, когато кирката изкъртеше по-голяма буца, отдолу се разкриваха вкаменени рибешки кости, на видове, каквито едва ли някой бе виждал. Рутан Гъд бе видял скелета на едно такова, някакво чудовище: грамадни челюсти в отдавна спеклата се тиня, огромни очни кухини над няколко реда дълги остри зъби.

Беше послушал малко равнодушните предположения и след това бе отминал, без да добави свой коментар. „От най-дълбоките недра на океана“, щеше да им каже, но това щеше да предизвика много въпроси зад гърба му, а нямаше желание да отговаря. „Откъде, мамка му, знаеш това?“

Хубав въпрос.

„Не, лош въпрос.“

Така че си беше замълчал.

Подмина и копачите, които се изправяха, подпрени на лопатите, и зяпваха след него. Продължи назад по оставената от колоната диря — нещо като път, острите камъни по който бяха изритани настрани от преминаването на хиляди ботуши. Двайсет крачки. Трийсет, вече далече от лагера. Спря.

„Е, добре. Сега се покажете.“

Зачака, като разчесваше с пръсти брадата си, да види как прахта се завихря във въздуха и придобива форма. Самата поява на Т’лан Имасс го потискаше. Има нещо срамно в това да направиш погрешен избор — само глупак би го отрекъл. И както си длъжен да живееш с избора си, така си принуден да живееш със срама си. Е, може би да живееш не беше подходящата дума в случая, не и с Т’лан Имасс.