Жорж Санд - Индиана

Като поотраснаха, двете започнаха да харесват еднакви неща; когато леля им Розет пожела да им подари връзки за Нова година и двамата си избраха еднакви лилави връзки от амбулантния търговец, който разнасяше на кон стоката си от къща на къща. Леля им ги попита дали си избират този цвят, защото винаги ходят еднакво облечени. Но близнаците не задълбаха въпроса; Силвине отговори, че тази връзка в торбата на търговеца му се струва с най-хубав цвят и десен, а след него Ландри заяви, че всички други връзки са отвратителни.

— Цветът на коня ми харесва ли ви? — засмя се търговецът.

— Отвратителен е — каза Ландри. — Прилича на стара сврака.

— Направо отвратителен — добави Силвине. — Истинска проскубана сврака.

— Е, няма какво — каза наставнически търговецът на лелята, — ясно е, че тези деца виждат по един и същи начин. Ако едното види червеното жълто, другото веднага ще види жълтото червено и не бива да им се възразява, защото разправят, че опитат ли се да попречат на близнаците да бъдат като два отпечатъка на една и съща рисунка, те стават идиоти и вече не знаят какво приказват.

Търговецът наговори толкова неща за лилавите връзки, защото боята им не беше трайна, та му се искаше да продаде наведнъж две.

Годините минаваха и нищо не се променяше. Обличаха еднакво близнаците, хората все повече и повече ги бъркаха и било от детска хитрост, било по силата на природния закон, който свещеникът смяташе, че никой не може да измени, когато единият пробиеше дървената си обувка, другият веднага също издънваше обувката си; когато единият си скъсаше дрехата или каскета, другият веднага побързваше също да ги скъса, а после двамата близнаци се смееха и се преструваха на невинни, ако им поискаха сметка за белята.

За щастие или нещастие с годините обичта на децата ставаше все по-силна и щом започнаха да разсъждават, те откриха, че не могат да играят с други деца, ако едното от тях го няма. Ако бащата се опиташе да задържи при себе си за цял ден единия брат, а другият останеше при майка си, и двамата се натъжаваха, пребледняваха и едва-едва работеха, като че ли бяха болни. А щом се съберяха вечер, хукваха по пътищата уловени за ръка и не искаха да се прибират — толкова им беше драго, че пак са заедно; освен това се сърдеха малко на родителите си, че са им причинили такава мъка. Отказаха се да ги разделят, защото трябва да се признае, че майката и бащата, както вуйчовците и лелите, братята и сестрите изпитваха към близнаците обич, граничеща малко със слабост. Те се гордееха, че всички хвалят двете деца, а и момченцата не бяха нито грозни, нито глупави, нито лоши. От време на време татко Барбо се позамисляше какво ли може да излезе от този им навик да стоят вечно заедно, когато пораснат, и припомняйки си думите на баба Сажет, се опитваше да ги подразни, за да ги накара да си завиждат. При най-малко провинение дърпаше ушите на Силвине, като казваше на Ландри:

— Този път ти прощавам, защото ти си по-разумен.

Силвине обаче се радваше, че неговите уши пламтят, а брат му Ландри плачеше, сякаш той беше наказаният. Опитваха се да задоволяват само единия с неща, които и двамата желаят, но ако беше храна, те си я поделяха, ако беше играчка или сечиво за работа, играеха заедно или работеха заедно, без да пресмятат кое е твое и кое е мое. Ако похвалеха единия, че се държи добре, като нарочно пренебрегваха другия, пренебрегнатият се чувствуваше доволен и горд заради брат си. И също започваше да го гали и хвали. Тъй че празна работа беше да си въобразяват, че могат да ги разделят тялом и духом, а тъй като никой не обича да противоречи на любимите деца, дори за тяхно добро, оставиха нещата да се развиват, както е рекъл господ; закачаха ги понякога, за да се забавляват, но не можеха да ги излъжат. Близнаците бяха много хитри и от време на време, за да ги оставят спокойни, се преструваха, че спорят и се бият, докато всъщност си играеха и нахвърляйки се един на друг, не си причиняваха болка. Ако някой зяпач учудено ги загледаше, че са се спречкали, те се криеха, за да му се надсмиват; чуваха ги как си бъбрят и чуруликат като две птиченца на клонче.

Въпреки голямата им прилика и голямата им обич бог, който никога не е създал две еднакви творения, пожела те да имат съвсем различна съдба и тогава всички разбраха, че са две същества, напълно различни и по темперамент, и по нрав.

Събитията се развиха, след като двамата приеха първото причастие. Челядта на татко Барбо се увеличаваше благодарение на двете му дъщери, които не стояха без работа, а даваха чудесни деца на света. Големият му син Мартен, хубаво и яко момче, беше войник, зетьовете работеха здраво, но не винаги имаше изобилие. В нашия край се заредиха толкова лоши години поради природни бедствия и затруднения в търговията, че джобовете на селяните съвсем олекнаха. И тъй като татко Барбо не беше достатъчно богат да задържи при себе си всички деца, трябваше да помислят да настанят близнаците на чужда работа. Татко Кайо от Приш му предложи да вземе единия да пасе воловете му, защото имаше голямо стопанство, а момчетата му бяха или много големи, или много млади за тази работа. Стрина Барбо изживя голям страх и голяма мъка, когато мъжът й заговори за пръв път по този въпрос. Сякаш никога не беше помисляла, че подобно нещо може да се случи на близнаците й, макар да се бе тревожила за това още от рождението им; но тъй като слушаше за всичко мъжа си, не посмя да възрази. На бащата никак не му беше леко, затова подготви работата отдалеч. Отначало двамата близнаци плакаха много и изчезнаха за три дни сред гората и полето; връщаха се само за ядене. Те не казваха нищо на родителите си и когато ги питаха мислят ли за раздяла, не отговаряха нищо; но когато бяха сами, разглеждаха надълго и нашироко този въпрос.