Жорж Санд - Индиана

— Ах, боже мой, аз те плаша. Гледаш ме, като че ли съм чифликчията от Ормо. Не се страхувай, моля те, това ми причинява болка, аз няма да ти кажа лоши думи, нито ще те целуна въпреки нежеланието ти, а щом поискаш да си ида, покажи ми вратата. Чуй ме, да си вървя, ако заради мен трепериш!

Мари му протегна ръка, но без да извръща глава, наведена над огнището, безмълвна.

— Разбирам — каза Жермен, — ти ме съжаляваш, защото си добра, не ти се ще да ме направиш нещастен. Но не можеш да ме обичаш, нали?

— Защо ми казвате такива неща, Жермен? — отговори малката Мари. — Искате да ме разплачете ли?

— Клето малко момиче, ти имаш добро сърце, знам, но не ме обичаш и криеш лицето си, защото се страхуваш да не видя колко съм ти неприятен и колко те отвращавам. А аз не смея дори да ти стисна ръката. В гората, когато синът ми спеше и ти също спеше, щях да те целуна тихичко, но по-скоро бих умрял от срам, отколкото да ти поискам целувка. Но толкова страдах тази нощ — като човек, когото пекат на тих огън. Оттогава всяка нощ те виждам насън. Ах, как те целувам, Мари, а в това време ти спиш, без да сънуваш! Сега знаеш ли за какво мисля? Че ако ти се обърнеш и ме погледнеш с очите, с които аз те гледам, и приближиш лицето си до моето, сигурно ще умра от радост! А ти сигурно си мислиш, че ако се случи това, ще умреш от яд и от срам.

Жермен говореше като насън, без сам да се чува. Малката Мари продължаваше да трепери. Но понеже той тръпнеше повече от нея, не забелязваше нищо. Изведнъж тя се обърна. Лицето й беше обляно в сълзи; погледна го укорително. Горкият Жермен си помисли, че това вече е последният удар и без да чака да му каже нещо, стана да си върви. Но девойката го спря, като го прегърна и сгуши главата си до гърдите му.

— Ах, Жермен — изхълца тя, — нима не сте отгатнали, че ви обичам?

Жермен сигурно щеше да полудее, ако синът му, който го търсеше, не беше влязъл в колибата, яхнал един прът заедно със сестричката си, която шибаше с ракитова пръчка този мним вихрогон; бащата се овладя, взе го на ръце, подаде го на годеницата си и каза:

— Погледни, ти даряваш щастие не само на мене!

Тук свършва историята за женитбата на Жермен, както ми я разказа самият той, земеделецът със златните ръце…

Татко Барбо от Кос беше заможен човек, не какъв да е, а общински съветник. Имаше две ниви; с тях изхранваше семейството си и дори му оставаше за продан. Ливадите му пълнеха каруците със сено, с изключение на ливадата край потока, влажна и обрасла с тръстика; фуражът му беше от най-хубавите в този край.

Имаше чудесна къща, построена на чист въздух на брега, покрита с керемиди, доходна градина и лозе, натежало от плод, само да има кой да работи. Освен това зад хамбара в китна овощна градина растяха изобилно сливи, сладки череши, круши и оскруши. А ореховите му дървета бяха най-старите и най-големите на две левги околовръст.

Татко Барбо беше добър стопанин, незлобив и грижовен баща и съпруг и се разбираше със съселяните си.

Имаше три деца, когато на стрина Барбо сигурно й се стори, че могат да гледат пет, та побърза, преди да влезе във възраст, да му даде още две наведнъж — две хубави момченца. Те си приличаха толкова много, че почти не можеха да ги различат едно от друго; бяха еднояйчни близнаци, тоест близнаци, които си приличат като две капки вода.

Когато се появиха на света и стрина Сажет ги пое в престилката си, тя не пропусна да направи с игла кръстче на ръката на първородното, като обясни, че ако му сложи панделка или огърличка, могат да ги сбъркат и тогава няма да се знае кое е по-голямото.

— Когато детето поотрасне — каза тя, — ще трябва да му се направи белег, който никога да не може да се заличи.

Така и сториха. Първото близначе кръстиха Силвине, но много скоро започнаха да го наричат Силвине за разлика от по-голямото му братче, което му стана кръстник. По-малкото беше наречено Ландри и запази това име; негов кръстник стана чичо му, а той още от детство се казваше Ландриш.

Когато татко Барбо се завърна от пазара, много се изненада, като видя две главици в люлката.

— Охо! — възкликна той. — Ето че люлката е много тясна! Още утре ще трябва да я разширя.

Той разбираше от дърводелство, без да е учил занаята, половината покъщнина беше негово дело. Веднага се погрижи за жена си, даде й голяма чаша топло вино и тя се почувствува много по-добре.

— Хубаво работиш, жено — каза татко Барбо, — само да ми е як гърбът. Ето ти още две излишни гърла за хранене, което ще рече оран и гледане на добитъка без почивка. Но бъди спокойна, ще се справим! Все пак гледай другия път да не ни родиш три, че ще ни дойде нанагорно.