Жорж Санд - Индиана

Най-сетне татко Барбо се споразумя с една кърмачка за петнадесет ливри, спореха още за някакви сто су; тогава жена му се намеси:

— Слушай, татко, не разбирам защо ще харчим сто и осемдесет или двеста ливри годишно, като че ли сме господари и като че ли аз съм престаряла, та не мога да си храня сама децата. Имам мляко дори в излишък. Я ги погледнете нашите момченца, вече са на един месец, а как хубаво растат! Мерлодица, дето искате да я вземете за дойка на едното, не е и наполовина здрава и читава като мене. Млякото й е осемнадесетмесечно и не струва за такова малко дете. Баба Сажет каза да не храним близначетата с едно и също мляко, за да не се обикнат много. Вярно е, така каза, ама не рече ли, че трябва еднакво да се грижим за тях, понеже близнаците не са тъй силни като другите деца. По-добре нашите да се обичат прекалено много, отколкото едното да си иде заради другото. Че пък и кое от двете ще дадем на кърмачката? Признавам си, еднакво мъчно ще ми е да се разделя и с едното, и с другото. Обичам еднакво всичките си деца, но не знам защо, тези двечките като че ли ми са най-миличките и най-сладките, които съм носила на ръце. Нещо все ми става на сърцето, боя се да не ги изгубя. Моля ви се, мъжо, да не мислим вече за кърмачка. За всичко останало ще послушаме баба Сажет. Пък и как могат бозайничета да се обикнат толкова много, когато, след като ги отбия, няма да си разпознават още крачетата и ръчичките.

— Право казваш, жено — отговори татко Барбо и погледна жена си, която беше рядко запазена и силна. — А ако все пак, докато децата пораснат, здравето ти се разклати?

— Не се страхувайте — успокои го майката, — имам добра охота, все едно, че съм петнадесетгодишна. Пък и ако усетя, че се изтощавам, обещавам да не крия, винаги има време да изпратим едно от клетите дечица вън от къщи.

Татко Барбо се предаде. Още повече че предпочиташе да не прави излишни разходи. Стрина Барбо кърмеше близнаците, без да се оплаква и без да се измъчва, и се чувствуваше толкова добре, че две години след като отби малките, роди още едно хубаво момиченце, което кръстиха Нанет и което тя също откърми сама. Това обаче беше малко прекалено и тя като нищо можеше да се разболее, ако голямата й дъщеря, която също имаше бебе, не я отменяше от време на време, кърмейки малката си сестричка.

По такъв начин челядта се множеше и скоро запъпли под слънцето; малки вуйчовци и малки лели с малки племеннички и малки племенници, и никой не би могъл да укори едните, че са по-непослушни или по-разумни от другите.

Близнаците растяха и укрепваха, без да създават излишни грижи, без да боледуват повече от другите деца; бяха дори по-кротки и по-издръжливи; никой не усети кога им поникнаха зъбите и кога проходиха.

Имаха руси коси, които не потъмняха и когато пораснаха. Бяха хубавички, със сини очи, широкоплещести, стройни, добре сложени, по-едри и по-смели от всички деца на тяхната възраст; който минеше през Кос, се спираше да ги погледа и да им се възхити; като си отиваха, всички казваха: „Какви хубави момченца!“

Така още от ранна възраст близнаците свикнаха да ги оглеждат и да ги разпитват; те растяха умни и никак не бяха свенливи. Държаха се свободно с всички и вместо да се крият из храстите, като видят чужд човек, както повечето деца от нашия край, винаги се спираха при новодошлия и отговаряха любезно на въпросите, без да свеждат глава и без да ги подканят. В първия момент не можеха да ги различат — приличаха си като две капки вода. Но като постояха с тях, забелязваха, че Ландри все пак е малко по-едър и по-силен, че косата му е малко по-гъста, носът — малко по-голям, очите — малко по-живи. Освен това челото му беше по-широко, той имаше по-решителен вид; брат му имаше луничка на дясната буза, а той малко по-голяма на лявата. Хората от градчето ги разпознаваха. Но все пак, когато се свечереше, отдалеч почти всички ги бъркаха, още повече че близнаците имаха еднакви гласове и понеже знаеха, че не могат да ги разпознаят, понякога единият отговаряше вместо другия и никой нищо не разбираше. Татко Барбо също ги смесваше понякога. Само майката, както беше предвидила баба Сажет, никога не грешеше, дори в най-тъмната нощ, дори да бяха надалеч, дори да не ги виждаше и да не ги чуваше добре.

Всъщност и двамата бяха чудесни деца — Ландри беше по-весел и по-смел от Силвине, но Силвине пък беше по-обичлив и по-чувствителен. Около три месеца обсъждаха как да им попречат да бъдат все заедно. Но три месеца са дълъг срок за селата — никой няма толкова време да се занимава със странични неща. Освен това виждаха, че няма кой знае какъв резултат, а и свещеникът им каза, че баба Сажет е бъбрица, защото добрият господ е създал природните закони и хората не могат да ги развалят. Малко по малко изобщо забравиха какво си бяха обещали да направят. Когато за първи път съблякоха бебешките дрехи на децата, за да ги заведат на черква, обуха им еднакви гащички, ушити от старата пола на майка им; моделът беше един и същ, защото местният шивач не знаеше две кройки.