Жорж Санд - Индиана

Първия ден взаимно се оплакваха един на друг и се държаха за ръка, сякаш се страхуваха да не ги разделят насила. Но татко Барбо не ги раздели. Той беше умен, търпелив селянин, знаеше, че времето лекува. Още на другия ден, като видяха, че никой не ги закача и че чакат да им дойде умът в главата, близнаците се изплашиха повече от родителската воля, отколкото ако им се бяха заканвали и ги бяха били.

— Няма как, ще трябва да се подчиним — каза Ландри — и да решим кой от нас ще излезе от къщи. Оставят на нас да решим; татко Кайо е казал, че не може да ни вземе и двамата.

— Има ли значение дали ще замина, или ще остана, след като трябва да се разделим? — запита Силвине. — Все ми е едно дали ще отида да живея другаде. Ако съм с теб, мога изобщо да отвикна от къщи.

— Тъй се казва — възрази му Ландри, — но все пак онзи, който остане с родителите, ще има по-голяма утеха и по-малко тревоги от този, който вече няма да вижда нито братчето си, нито баща си, нито майка си, нито градинката си, нито добитъка, изобщо всичко, с което сме свикнали и което обичаме.

Ландри изрече тези думи решително, но Силвине заплака, защото не беше тъй силен като брат си и мисълта да загуби всичко, да напусне всичко изведнъж, му причини такава мъка, че не можа да сдържи сълзите си.

Ландри също заплака, но по друг начин, защото той винаги мислеше как да поеме върху себе си по-големите грижи и как да спести мъката на брат си. Отгатна, че Силвине се страхува повече от него да отиде да живее на чуждо място, сред чуждо семейство и каза:

— Слушай, братко, щом трябва да се разделим, по-добре е аз да изляза от къщи. Знаеш, че съм по-як от тебе и когато боледуваме, тебе треската те хваща винаги по-силно, отколкото мен. Казват, че можем да умрем, ако ни разделят. Аз мисля, че няма да умра, но не отговарям за тебе, затова предпочитам ти да останеш при майка ни, за да те утешава и да се грижи за теб. Освен това, макар че всички ни смятат, кажи-речи, еднакви, все пак ти си по-милият, по-нежният, по-обичливият. Остани ти, а аз ще замина. Няма да бъдем далеч един от друг. Земите на татко Кайо граничат с нашите, ще се виждаме всеки ден. Аз обичам да работя и ще си разсейвам, а тъй като тичам по-добре от теб, ще идвам бързо да те видя, веднага след като свърши работният ден. Тъй ще се тревожа по-малко, отколкото ако ти си вън от къщи, а аз си остана при нашите. Моля те, остани ти!

Силвине не искаше и да чуе за това. Макар че обичаше нежно Ландри, баща си, майка си и малката Нанет, не му беше приятно брат му да понесе по-тежкия товар.

Спориха дълго и накрая теглиха жребий със сламки — по-късата сламка се падна на Ландри. Силвине не остана доволен от изпитанието и пожела да хвърлят ези-тура. Три пъти се падна, че Ландри трябва да замине.

— Виждаш, че така е писано — каза Ландри, — не бива да се противопоставяме на съдбата.

На третия ден Силвине все още плачеше, но Ландри се беше вече успокоил. В първия миг може би беше изживял по-тежко от брат си мисълта да замине, но понеже по-скоро беше осъзнал, че не трябва да се залъгва, защото не е възможно да устои на родителите си, той по-скоро преглътна мъката и се вразуми, докато Силвине все се терзаеше и не се опитваше да разсъждава правилно; така че когато Ландри вече беше решил да замине, Силвине още не можеше да си представи как ще го види да заминава.

Освен това Ландри беше малко по-честолюбив от брат си. Толкова пъти бяха слушали да им разправят, че ще останат незавършени мъже, ако не свикнат с мисълта за раздяла, че Ландри, който започваше да се гордее със своите четиринадесет години, пожела да покаже, че не е дете. Той винаги пръв убеждаваше и увличаше брат си във всичко — от първото намерено гнездо на върха на едно дърво до ден днешен. И сега съумя да го успокои, а вечерта, когато се прибраха в къщи, заяви на баща си, че брат му и той ще се подчинят на дълга си, че са теглили жребие и на него, Ландри, се е паднало да отиде да пасе воловете в Приш.

Татко Барбо сложи двамата близнаци на коленете си, макар те да бяха вече големи и силни момчета, и им каза следното:

— Деца мои, ето че вече пораснахте, разбирам го по държанието ви и съм доволен. Помнете, че когато децата радват баща си и майка си, те радват и добрия господ на небето, който кога да е ще им се отблагодари. Не искам да зная кой от двама ви пръв се е покорил, но бог е чул и видял и ще благослови онзи, който е говорил умно, както ще благослови и другия, който е слушал умно.

След това той заведе близнаците при майка им, за да ги похвали и тя. Но стрина Барбо едва сдържаше сълзите си, затова не можа нищо да каже, а само ги целуна.